Аз съм Мачко Начков. Да ви се похваля. Днес попътувах. Денят ми започна ужасяващо. Роси се прибира от работа. И вместо да ме срита докато ми слага храната, ме гали. Крои нещо. Пълни една чанта с багаж. И раницата си. Когато излиза с раницата, знам. Няма да е бави повече от два дни. Ама щом вземе чантата, аз оставам сам цяла вечност. И ме хранят непознати хора. А аз плача по цял ден. Не плача нощем, що тогава преподреждам апартамента по мой вкус. Та така. Да си дойда на думата. Слага ми той храна и вода по всички стаи и тераси. Аз до него. Той не ме рита. Кофти. Хапя го. Той ме гали. Дера го. Той ме гали. После нарамва раница и чанта. Грабва ме. Целува ме. И излиза. Даже не забелязва колко тъжно го гледам. Това е. Зарязан съм. Завинаги. Безсърдечен човек. А аз го обичам. И таман да се разрева, той се връща:
– Обичам те бре, мачък!
После ме грабва за врата. Даже нямам време да се възмутя. Излизаме. И съм оставен в един кашон, в търбуха на някакво ревящо чудовище. И то тръгва нанякъде. Това са последните минути от моя щастлив котешки живот. Мяукам жално. И чувам гласа на Ивелин:
– Вземи Мачко при теб!
Вече съм по-спокоен. Че ще се мре, ще се мре. Ама поне сме трима. Но тъй като не ми се мре, а ми се сере, решавам. Няма да мра с пълни черва. И ги изпразвам. Върху пантолона на Роси:
– Мамка ти и мачък! Е сега те утрепах.
Ивелин спира, Роси псува и се мие. Преоблича се. Аз плача. Когато умрем, това ще ми липсва. После всички сме в търбуха на чудовището. И то полита. Прозорците са отворени и вятърът свисти в ушите ми. И забелязвам, че всичко бяга от нас. Други чудовища. Дървета. Треви. Храсти. Май ще се живее.
После слагам глава на лявото рамо на Ивелин. Роден съм за навигатор. После се намествам между него и Роси. Все едно съм на кино. Пък и помагам. Ако се зададе някой камион му се зъбя и той бяга.
После пия вода до една пещера, от която извира река. После пак съм хванат за врата. И оставен в някакъв апартамент. Непознат. С непознати хора. А чух какво каза Роси на един, който пред входа го попита къде мъкне това маче. Цитирам:
– В нас. Нема кво да ядем, та за обяд ще го пекнем с картофи.
Ама не е познал. Намирам едно скривалище. Отзад на печката. Точно под фурната, където иска да ме пече. После ги чувах как два часа ме викат. Ама не съм луд да изляза. Ба си гладниците. Особено Роси. Аз да не съм куфтетата, где червенокасата повелителка на котките му ги яде, а той мен обвинява.
После седнаха да обядват. Изчаках да се наядат и излязох. Ба си гадовете. Сложили са ми сурова кайма. Умирам за нея. И мръвки. Много. Няма да я пипна. Чух как говорят, че съм мършав. Явно искат да ме угоят, а после да ме ядат. Ама не ме познават. Аз съм най-доброто коте на света. Така им се умилквах, че им се отядох. После заспаха. Заспах и аз. На перваза на прозореца. Отвън. Роси преди малко ме събуди:
– Е сега те утрепах. Пак ли искаш да летиш от осмия етаж!?
После ме хвана за врата и полетях. В кухнята. Бах ти гадината. Даже се опита да ме ритне. Ама аз съм Мачко Начков. Индианското ми име е Мачко Светкавицата. Та не успя. Ритна един стол. До одеве псуваше сички котки и столове. Се едно Бойко Борисов слушах.
Айде чао! Имам работа. Един апартамент требва да пренаредя, да намеря къде да се изсера и да разбера как се отваря хладилника. И да извадя двадесет-тридесет чифта обувки от един шкаф. Ще умрат от жега там.
Мачко Начков
.
Роси Георгиев
