Александър Дюма — Граф Монте Кристо
„— Гледайте, гледайте! — продължи графът, като улови за ръка двамата младежи. — Гледайте, защото, кълна се в душата си, това е наистина интересно; този човек вървеше към ешафода, примирен със своята участ, и щеше да умре, като страхливец наистина, но все пак без съпротива и ропот; и знаете ли откъде черпеше малко сила? Знаете ли какво го утешаваше? Знаете ли защо понасяше търпеливо мъчението? Защото и друг споделяше злата му участ; защото и друг щеше да умре като него; защото този друг щеше да умре преди него! Поведете две овце към касапницата, два вола към кланицата и им посочете някак, че другарят им няма да умре; овцата ще заблее от радост, волът ще замучи от удоволствие; но човекът, когото бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто бог е наложил като пръв, единствен и върховен закон любовта към ближния, човекът, комуто бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!
Графът се разсмя със страшен смях, доказващ, че трябва да е страдал ужасно, докато се научи да се смее така….“
…………………………………………………………………………………………………
Александър Дюма — Адската дупка
„Детето се успокои и като че ли наистина заспа.
Самуел я погледа.
— Бедното малко създание! То има душа. В този крехък живот, в тази капка се съдържа цял един океан, в това преходно нещо се съдържа безсмъртието. Какво ще стане с него? Хамлет разсъждаваше над един череп за миналото, за смъртта, за края. Но колко ли повече може да се разсъждава над едно новородено за бъдещето, за живота, за неизвестното?
Това дете дойде на белия свят тъкмо когато аз се готвех да го напусна. Сега бъдещето му зависи от мен. Мога да го оставя да израсне като мен без майка и баща, незаконно и прокълнато. Мога обаче и да го отгледам, да го заобичам и да го спася. А защо не го направя? Но нали щях да умирам. Струва ли си да променям плановете си заради това дете?
Сякаш вече не държа толкова много да умра. Защо да го правя? Защото нямам повече работа на този свят. Ако това дете стане смисъл на живота ми? Какъв по-голям, по-важен смисъл мога да желая? Не, това не е претекст, нито пък е поза! Чувствам, че животът ми няма да е пълноценен, съдбовната ми роля няма да се изпълни и прометеевската ми природа ще изневери на идеала си, ако не задържа това дребно, прелестно създание и не се погрижа за живота и възпитанието му. Каква радост и каква сила се съдържа в това да моделираш по своя воля и желание и да изваеш мечтите си в това божествено начало, което е човешката душа! Какво да направя от това дете: зъл демон или светъл ангел? Дездемона или Лейди Макбет? В зависимост от възпитанието, което ѝ дам, в зависимост от чувствата, които вдъхна в нея, в зависимост от формата, която ѝ предам, тя ще бъде светлина или мрак, чистота или порок, крило на гълъб или нокът на орел. Питах се дали съм ѝ баща. Все едно, ако не съм, ще бъда. Нима е важно дали е плът от плътта ми, след като ще бъде плод на моя разум. Дори така е по-добре! Каква е ползата от всички тези поети и скулптори, които създават безплътни сенки в своите книги или извайват мъртви фигури и ги поставят върху пиедестали. Аз съм по-велик от Шекспир и от Микеланджело. Аз съм поет и скулптор, който вае души.
И така, детето ми, аз ще те осиновя. Не виждах смисъл отново да започвам всичко сам. С теб обаче нещата ще са други. Бях изхвърлил живота си през прозореца, ти бе долу и го пое. Вземи го, давам ти го.“
P.S. Извадките са избрани от мен.
.
Костадин Желязков
