Вратата се отвори тежко, разкривайки красива
гледка. В средата на двора шуртеше бяла чешма, до
нея плочник, малка пейка и лехи с кокичета. Докато
Алтъна с нескрито възхищение оглеждаше наоколо, по
стълбите слезе Достена, чорбаджийката. Види се времето беше пощадило хубостта на тая жена. Черният
богато везан сукман и сърменото елече едва удържаха напетата ѝ гръд. А изпод вишнево червената кърпа,
обрамчила гъстата, смолиста коса се подаваха две непокорни кичурчета. Ей тъй, да предизвикат нечия усмивка! Напук на старите поверия, че една от ризите на
родопчанката трябва да е с незавършена бродерия, защото много хубост не е на хубост и лоши очи лови, то
всички лаленца и дребни гюлове бяха извезани съвършено на Достенината риза. Кусур нямаше тая жена!
Ковани сребърни пафти за тежина, окичили снага, шарени чорапи и терлици със сърма на нозете и пъстроцветна грейнала престилка – да прослави майсторлъка
ѝ… Где я погледнеш – все благост! Приближи се тя до
двете жени и рече:
– Добро утро, Емине! Ратаите ми обадиха, че сте
тук.
– Добро да е, чорбаджийке! – отвърна Емине.
– Това ли е Алтъна? Браво! Хубава е, много е хубава! Пък и работна ако е, колкото е хубава, цена няма
да има.
– Добро ми е момичето! На всичко съм я научила…
преде, тъче, чисти, готви … всяка работа ѝ иде отръки.
Отмяна ще ми бъде!
– Тъй ще бъде, Емине! Ха, влезте вътре сега! Юфка
ще разточите днеска. Ще отделиш и няколко кори за
пататник.
Пристъпи Алтъна занемяла, че беше вътре накитено, наредено с вкус. Първото, що видя, бяха шарените черги, скрили дъсчения под, малката софричка и полицата с книги. В огнището гореше приветливо огън и
къкреше вода за чай. От омаята я откъсна Емине с думите:
– Вземи чувала с брашното, щерко! Хей там, зад
вратата е. Ха, сега аз ще замеся тестото, пък ти сложи
да се сварят картофи за пататника! Ама повечко слагай! Господарска къща е туй, не е като у дома. Повече
гърла сядат на софрата.
– Добре, мамо – съгласи се Алтъна и напълни котела с едри картофи. Всичко беше голямо и хубаво в тая
къща. Чак картофите радваха окото. Само дето в чужда къща, била тя и господарска, сърце се не отпуска и
трепва при всяко хлопване. Замисли се девойката: уж
и богатият, и сиромахът една и съща вода пият, пък помежду им пропаст. Камъни да хвърляш, не можеш я запълни. Бедният не проси, не краде, изгладува си летата, за богатия денят на жълтица се равнява. И що ли
Бог разрешава такваз неправда? Що не им дарува по
равно благините си? Нима си има любимци сред людете? На един троха подхвърлил, на друг – дузина житни погачи. А уж всички земята тъпчат и на едно място
отиват, кога им свършат дните…
През това време Емине вече бе приготвила тестото.
Усети тя, че нещо тревожи щерка ѝ, та току ѝ подаде
точилка, откъсна тесто и рече:
– Искаш ли да се съревноваваме коя от двете побързо ще точи?
– Бива, мамо – развесели се девойката.
– От мен да знаеш:брашно се сее мълчешката. Все
едно магия струваш. Пръстите ти да потреперят, докато държиш ситото, да усетиш святостта на хляба. И
коса се реши мълчешката, та да расте по-бърже. И семена се хвърлят в земята мълком. И рожба се целува
нощем, пак мълком.
– Ще помня, мамо. Пък може и брашното да приказва на неговия си, бял език. Може да казва: „Ха, премесвай ме повечко де, натискай, натискай мехури да
ми станат чак, аз да ти бухна после, да ти напълня тепсията! Коричка да зарозовя изпод бели дипли, че кога
отхапеш „Сполай!“ да речеш“ – каза Алтъна.
– Криво да седим, правичката да си го кажем – душата от добро побелява, ала стомаха все за бяло брашно пита. Дано не свършва брашното и в най-черни дни
и в нашта къща, чедо! Клинове да завъртим за сватба и кръщавка един ден.
Из “ Алтъна“, Ивелина Радионова
снимка: Yonko Rusev
