В последния вторник баба Станка поръча само храна за Рони и ми върна хляба, който бях пъхнала между пакетите. После сложи 2 лева в джоба на престилката ми и каза: „Другата седмица не идвай. Ако Асен ти каже, че кучето е при добри хора, не му вярвай.“ Не знаех кой е Асен. Тя обаче вече знаеше какво ще направи.
Казвам се Десислава,но по селата никой не използва цялото ми име. За хората по маршрута бях Деси от буса, онази с лекарствата, хляба и касовия апарат, който забиваше точно когато навън валеше. Работех за малък магазин в Монтана. Два пъти седмично товарехме стока и обикаляхме селата към Берковица, където автобус минаваше, ако шофьорът не беше болен и ако снегът не беше затворил пътя.
Баба Станка живееше в края на Долно Церовене, след празната спирка и къщата с трите сателитни чинии. Дворът ѝ не беше красив, но беше подреден. Дървата стояха под брезент, бурканите бяха по рафтовете с етикети, а до входа имаше леген с вода за Рони. Самият Рони беше едър немски овчар с побеляла муцуна и едно мътно око. Не лаеше по мен. Чакаше да отворя задната врата на буса и ме следеше как вадя торбите, сякаш проверяваше дали не съм забравила нещо.
Поръчката ѝ почти не се променяше: половин хляб, кисело мляко, пакет леща, някаква консерва, лекарствата за кръвното и големият чувал гранули, който стигаше за две седмици. Понякога вземаше ябълки. Само твърди, каза ми веднъж, меките ставали на каша в устата и не стрували нищо.
След всяка доставка ми даваше 2 лева.
— За горивото.
— Горивото е на магазина.
— Магазинът да си вземе неговото. Това е за теб.
Първия път отказах. Тя прибра парите и не отвори вратата за торбите.
— Като не можеш да приемаш 2 лева, не ми носи нищо.
Стояхме така поне минута. Аз с хляба и лекарствата. Тя с ръка върху бравата. Рони между нас, объркал се на кого точно трябва да помага.
Взех ги. След това не спорех.
През онази зима започна да орязва неща. Първо ябълките. После млякото. След това лекарствата изчезнаха от списъка за две седмици и аз я попитах дали лекарят ги е сменил.
— Имам още.
Знаех, че няма. Бях ѝ занесла последната кутия преди месец. Не казах нищо, защото ми беше писнало хората да ме лъжат за таблетките си, а после аз да се чудя дали да звъня на децата им, които все бяха в София, Германия или „на работа и не могат да говорят“.
Следващия вторник сложих лекарствата в торбата и ги написах като върната стока. Собственикът на магазина едва ли щеше да забележи. Той не забелязваше и че касата отчита по 3 стотинки разлика всеки ден.
Баба Станка извади кутията още на прага.
— Не съм ги поръчвала.
— Промоция са.
— На лекарства промоции няма.
— Тези са мостра.
— Мостра с касова бележка?
Бях оставила бележката най-отгоре. Глупаво. Тя ме гледа дълго, после сложи кутията на шкафа.
— Следващия път лъжи по-просто.
Рони се отърка в коляното ми. Баба Станка го потупа по ребрата.
— И този се прави, че не е гладен. Двама сте.
Оттам започна. Не помощ, защото тя не понасяше думата. Започнаха „грешките“ в доставката. Пакет ориз, който уж бил останал в чужда поръчка. Сапун, който щели да изхвърлят заради скъсана опаковка. Малка електрическа възглавница от склада, където никога не сме държали електрически възглавници. Тя проверяваше, мърмореше, понякога връщаше нещо. Повечето оставяше.
И всеки път ми даваше 2 лева.
Не беше бедна по начина, по който хората обичат да си представят бедността. Къщата беше нейна, имаше пенсия, дори малко земя. Само че покривът течеше, печката гореше дърва като локомотив, а ветеринарят в града беше казал, че Рони има нужда от лекарство за ставите и храна за бъбреците. Баба Станка смяташе всичко в една ученическа тетрадка. На едната страница — ток, вода, дърва. На другата — Рони. За себе си не водеше отделна колона.
— Къде са ви разходите за храна? — попитах веднъж.
— Ям каквото има.
— Това не е разход.
— Не си счетоводител.
— И вие не сте.
— Бях касиерка на гарата 29 години. Не ме учи да смятам.
Тук млъкнах. Тя се усмихна съвсем малко и ми даде монетите.
За сина ѝ чух първо от Невена, жената в съседната къща. Невена можеше да види през плътна ограда, затворен прозорец и чуждо мълчание. Докато връщах празните касетки в буса, тя се появи с престилка и мокри ръце.
— Ти пак ѝ носиш от твоите работи.
— Какви мои работи?
— Не се прави. Тя ми показа чорапите.
— Добре ли са?
— Топли са. Това питаш, нали?
Затворих вратата на буса.
— Има ли някой, на когото да кажа, че спира лекарствата?
Невена погледна към къщата.
— Има син. Асен. В София е, в строителството. Когато дойде, първо снима покрива, после пита колко струва земята. За майка си пита накрая.
— Може да помага с пари.
— Може. Само дето не помага.
Тя се наведе към мен.
— Миналия месец ѝ взе картата за пенсията. Уж да плаща сметките онлайн. Оттогава Станка ходи до пощата да пита защо няма нищо по сметката.
Казах, че това вече е работа на полицията или на банката. Невена изсумтя.
— Кажи ѝ ти. На мен ще ми каже да си гледам кокошките.
Казах ѝ. Не веднага. Изчаках следващия вторник, когато баба Станка подписваше разписката.
— Картата ви при Асен ли е?
Химикалката спря.
— Невена няма работа.
— Няма. Аз питам.
— Плаща сметките.
— А вие какво плащате?
Тя ми подаде химикалката.
— Храната на кучето. Достатъчно е.
Рони лежеше на прага и ближеше лапата си. Ставите му вече го боляха, личеше по това как ставаше — първо предните крака, после задните, на два опита. Баба Станка коленичи бавно до него и му размърда лявото ухо.
— Като се уплаши или го заболи, това ухо — каза тя. — Не главата. Главата не обича да я пипат.
— Защо ми го казвате?
— Защото все питаш.
Асен се появи две седмици по-късно. Черен джип спря напряко пред калитката и ми затвори мястото за буса. Мъжът беше с чисти обувки, тънко яке и телефон, който държеше дори когато носеше торба. Отвори ми той.
— Доставката ли е?
— Да. За госпожа Станка Илиева.
— Аз съм синът ѝ.
Погледна торбите. Извади хляба, лекарствата, пакетчето с кучешките лакомства.
— Това поръчано ли е?
— Да.
— Не виждам в приложението.
— Приложението понякога не показва всичко.
— На мен показва достатъчно.
Говореше спокойно, с онзи служебен тон, при който човек не спори, защото вече е подписал нещо в главата си.
Баба Станка седеше на стола до печката с палто върху жилетката. Беше си обула новите чорапи. Рони лежеше пред нея и не сваляше око от Асен.
— Мамо, обяснихме се — каза той. — Къщата се продава. Тук не можеш да останеш сама.
— Не съм сама.
— Кучето не се брои.
Тя вдигна глава.
— При мен се брои.
Асен погледна към мен, сякаш очакваше подкрепа от непознат човек само защото е разумният мъж в стаята.
— Намерил съм дом край Враца. Чисто е, топло, има медицинска сестра. Ще ѝ е по-добре.
— А Рони? — попитах.
— За него ще намеря място.
— Какво място?
— Госпожо, това е семеен въпрос.
— Десислава — казах. — И питам за кучето.
Той се усмихна, без да му е смешно.
— При хора. На двор.
Баба Станка издаде звук през носа.
— Ти не познаваш хора с двор.
— Мамо, стига.
— Познаваш брокери.
Асен взе чувала с храна и го остави отвън, все едно разтоварваше цимент.
— Следващата седмица няма да има поръчка. Ще сме приключили.
Вие бихте ли се върнали в този двор, ако синът вече е решил какво ще стане с дома и кучето, а възрастната жена ви е предупредила да не вярвате на нито една негова дума?
…………….
Взето от интернет 🙂
