Бездетната
Севда се казваше. Млада и приказно красива. С дълги черни коси, гъсти вежди, бяло лице и черни очи. В тези очи, като в дълбока вода, потъна Петър. Много я искаше и все търсеше начин да ѝ го покаже. Я на чешмата ще я причака, я на хорото ще гледа до нея да се хване или на седянката по-близо до Сведа да седне. И тя не се дърпаше. Харесваше го, искаше го и все се надяваше да го види. Уговаряха се тайно къде ще се срещнат, криеха се от всички, че майка му на Петър всеки я знаеше. Тежък характер имаше леля Пенка. Нямаше човек в селото, който да не се страхува от нея. Тя все ще намери какво лошо да каже и всички я избягваха. Който и да харесваше Петър за зет, заради майка му, всички се отказваха, но Севда не се даде. Всичко изтърпя, и злостните клюки, и заплахите на Пенка, казани уж пред случайни хора и предупрежденията на майка си и баща си.
Беше ясно, че Пенка никога няма да позволи Севда да прекачи прага ѝ, като снаха, затова младите решиха тя да пристане на Петър, пък като, мине, мине време свекърва ѝ ще я приеме.
Ожениха се тихо, скромно, хората гледаха тревожно щастливите лица на младите, но като видяха усмивките им се поотпуснаха и се зарадваха за щастието им. Само Пенка не се радваше. Тя чакаше. Щеше да намери начин да накара Севда да съжали за това, че дойде в дома ѝ без нейното съгласие. Тя я беше предупредила.
Всеки ден, когато наближеше време синът ѝ да се прибере от нивата, Пенка заставаше на портата да го чака. Още с влизането започваше с това какви ги е свършила или несвършила днес Севда. Колко е мързелива, как за нищо не става и къде му е бил ума да доведе най-калпавата и грозна жена в къщата. Как тя, майка му, от сутрин до вечер крак не подвива, за да слугува на тази никаквица, а тя само се излежава.
С времето животът на младата жена стана непоносим. Когато към всичко друго се прибавеше и това, че времето минаваше, а Севда не зачеваше, стана страшно.
Пенка започваше от сутринта с крясъците и виковете по снаха си и всичко завършваше с “… и ялова на всичкото отгоре.”
Минаха година-две, но дете нямаше. Пенка съвсем озлобя, а Севда съвсем изчезна – говореше все по-малко и рядко вдигаше поглед от земята. За да се спаси от свекърва си ставаше сутрин, преди изгрев слънце, и обикаляше селото. Хората я спираха, заговаряха я, питаха я накъде е тръгнала, но младата жена ги отминаваше мълчаливо.
Петър опита да говори с майка си, но само опита. Тя го погледна ядно и му изсъска злобно.
– Казах ти тази яловата да не ми я водиш в къщата! Сега ще търпиш!
След още година Севда съвсем зазля. Престана да яде, да се къпе, да говори. Ходеше по селото чорлава и скубеше косата си. Беше страшно да я гледаш. Скоро след това родителите ѝ починаха един след друг. Мъката ги разболя и погуби.
Хората започнаха да се чудят какво да сторят за младата жена, че ако продължеше така и нейният край щеше да е скоро. Свидна им беше младата Севда. Затова баба Мита, далечна роднина на семейството, прати хабер на сестра ѝ да я прибере.
Станка дойде с мъжа си след седмица. Намериха Севда на селския бозлук – мръсна, изпосталяла, а на главата не беше останало нищо от красивата ѝ коса. Краката на Станка се подкосиха, като видя в какво се е превърнала сестра ѝ. Свали забрадката си, покри главата ѝ, целуна я по челото, а сълзите ѝ намокриха лицето на Севда. Отидоха да вземат някоя дреха от дома на свекърва ѝ. Само, че дрехи нямаше. Пенка каза, че били пълни с въшки и ги изгорила. Да си я вземат с каквото е на гърба и да се махат. Петър се направи, че има работа по двора и не погледна към жена си. Макар да му се късаше сърцето, нищо не направи, само изпрати с насълзени очи полудялата си любов. Дълго стоя без да може да помръдне и без да издаде звук. Остави майка му да реши всичко, както винаги..
Севда никога не се възстанови напълно. Дълго след като се премести при сестра си ставаше сутрин рано и излизаше от къщата. Трябваше ѝ време да се успокои, да спре да скубе косата си. Постепенно се привърза към децата на Станка. Играеше с тях, хранеше ги, пееше им тихо и понякога се усмихваше, но рядко говореше и човек не можеше да разбере до колко е с ума си.
Минаха години, децата на сестра ѝ пораснаха, ожениха се, а леля им се превърна в баба за техните деца.
Един ден на селската порта се появи Петър. Видя Сведа да чисти боб пред къщата, поколеба се дали да влезе, но свали шапка и прекрачи прага. Приближи се и приседна на столчето до нея. Станка излезе, но като видя кой е, се прибра без да каже нищо.
– Добър ден, Севдо! Дошъл съм да те видя. – започна плахо Петър – Да те видя жива ли си, здрава ли си. Дойдох прошка да искам.
Сведа продължи мълчаливо да прехвърля бобени зърна, без да даде вид, че разбира кой говори.
– Аз отдавна исках да го направя, ама все не събирах смелост. Сега, като умря жена ми, се реших. – Сведа забави движенията си. Това, което каза Петър, стигна до нея, до онова кътче от душата ѝ, където се оттегли преди много години, заедно с любовта и надеждата.
– Мама и тя умря. – продължи Петър. – Преди това ми намери жена от друго село, че в нашето никой не искаше да чуе за мене. Ожени ме за една вдовица. Имала едно дете, ама то беше починало. Мама каза, че това е добре – хем е ясно, че може да има деца, хем няма да отглеждаме чужди. Хубава жена беше, но аз не я исках и не можах да я обикна. Помъчих се, но не ми даде сърце, а майка си намразих. Казват, Севдо, да мразиш майка си е голям грях. Ама аз я намразих, от дъното на душата си я намразих. Намразих и себе си, озлобях към майка си и жена си. Озлобях към света. Все гледах да съм далеч от къщи. Търговия завъртях, пари направих, все пътувах и все по-рядко се прибирах, а и не ме теглеше дома. Мама се разболя и се залежа, жена ми я гледа години наред. Накрая издъхнала в големи мъки. Аз не бях у нас, върнах се за погребението и да оправя някои документи и пак заминах. Преди две години умря и жена ми, но късно разбрах. Докато се върна, близките ѝ бяха я погребали. Умряла тихо в съня си. Поне това ѝ спести Господ. А ти, Севдо, как си, как я караш? Аз все питах хората за тебе и до тука идвах, ама не посмях да те потърся…
Севда мълчеше и продължаваше сръчно да разпределя бобени зърна – на една купчинка хубави, бели и цели зрънца, на другата черни, счупени и наядени. Не вдигна поглед и с нищо не показа, че разбира за какво говори Петър. Той постоя още малко, поогледа двора, помачка си шапката и се надигна да си ходи.
– Е, аз ще тръгвам… Знам, че не можеш ми прости, но да знаеш, че и аз си платих… Аз пак ще дойда, Севдо. Искаш ме, не искаш – ще дойда. Ей тъй да ти приказвам, пък ти някой ден може и да ми продумаш. – и се отправи към портата.
Малко преди да излезе от двора Сведа надигна глава и с тих, дрезгав глас попита.
– Деца имаш ли?
– Не. – каза Петър и излезе.
Автор: Диана Стефанова
