Без душа
Слънцето бе изгорило тревата и трябваше само искра, за да лумне силен пожар. Беше малко след началото на учебната година. Лятото с нежелание си отиваше, а есента вече бъркаше боите си. Вили завърши тази година за начален учител и си намери работа в малко селце до Дунава. Училището бе интернат, в който се учеха децата от селото и деца полусираци от цялата страна. Още на закуска един от третокласниците вдигна температура и се разповръща. Извикаха линейка от близкия град. Лекарката прегледа малчугана, измери температурата му и поиска да го закарат за изследвания в болницата. Вили, която бе главен дежурен замина с линейката до града, като придружител. Изследванията продължиха няколко часа и детето пригладня. Вили излезе от болницата да потърси нещо за ядене. В центъра имаше малък парк с върби свели плачещите си клони до земи. Декоративно мостче извило кокетно гръб стана любимо място за снимки на младите. По обяд слънцето изгони всичко живо. Вили пресече мраморния площад, купи за нея и детето по една баничка и забърза обратно към болницата. На моста насред парка я настигна мургав млад мъж облечен в мръсни раздърпани дънки и лъскава тениска. Мъжът подсвирна и тя се обърна, погледна го и още повече забърза крачка.
Не можа да се измъкне. Той я настигна, рязко я дръпна за ръката и я притисна към металния парапет. Вили се сви от болка.
– Пусни ме веднага- извика високо и се огледа за помощ. -Пусни ме! Пусни!
От другият край на парка привлечен от виковете на момичето възрастния пазач бавно затътри крака към моста.
Вили го видя и още по силно завика:
– Моля Ви, помогнете ми! Помогнете ми!- миризмата на пот, която се излъчваше от мъжа, който стискаше ръката и я накара рязко да извърне глава.
– Пусни момичето – плахо се обади старецът.
-Махай се от тук! Това е жена ми!-нагло изрече нападателят. – Не се меси в семейни работи.
Вили се ужаси, как му дойде наум? – Не съм му никаква, не го познавам! Моля Ви помогнете ми, не го познавам – трескаво повтаряше момичето.
-Махай се, дъртак смотан, изчезвай! Това е жена ми и ще правя каквото си искам!
В главата и се стрелкаха панически мисли. Господи, дядото ще повярва и тя какво щеше да прави. Мъжът все по настойчиво я влачеше към дърветата. Вили изтърва баничките и чантата си. Не беше истина това, което се случваше – насред малкия град, на обяд в този слънчев и на вид мързелив и безобиден ден.
II
Любо седеше в районното управление и редеше пасианс на остарелия компютър. Мечтите на младия следовател за сложни и заплетени дела постепенно направиха път на скуката и рутината. Градът бе малък и престъпниците му такива – крадяха на дребно от бабите и дядовците. Обираха всичко желязно и го предаваха в полулегални пунктове за вторични суровини. Караха пияни и без книжки, в махалата пускаха до късно силна музика, първо пиеха и танцуваха, а много често после се биеха. Контингента от престъпници беше главно от ромската махала. Градът бе малък, всички се познаваха и рядко оставаше неразкрито престъпление. Но още по рядко се стигаше и до справедливо наказание. Делата се точеха дълго, адвокатите бавеха и отлагаха и така пострадалите, възрастни хора рядко доживяваха да видят наказани виновниците. Често полицаите раздаваха правосъдие кога с лошо, кога с добро се опитваха да поддържат крехкото равновесие в града.
Телефонът иззвъня и Любо мързеливо вдигна слушалката:
-Следовател Йорданов слуша. – направо не повярва на ушите си – някой плачеше и обясняваше, че на центъра, в парка има труп.
Любо скочи, извика дежурния и двамата се затичаха към патрулката. Районното управление беше на две преки от центъра. От далече видяха скупчените в близост до мостчето хора. Старият пазач бай Георги посрещна полицаите, кършейки ръце. Запелтечи нещо и Любо се уплаши, че старецът ще получи инсулт. Накара го да се успокои и да му покаже какво се е случило. Бай Георги посочи към върбите и треперейки заповтаря:
-Аз съм виновен, аз съм виновен!
Погледът на Любо първо попадна на червените сандали с тънки каишки и високи токчета. Клоните на върбата криеха тялото и се виждаха само дългите, слабички крака обути в червени сандали. Любо извика на дежурния да огради с лента местопрестъплението и да се обади на началника. Следователят се насочи към върбите, опитвайки се да не издава страха свил сърцето му. Отиваше към първото си убийство.
Лицето на жената бе заровено в тревата, а тялото й бе някак си неестествено извито. Русата и коса изсветляла от слънцето леко се разклащаше, като жива от излезлия внезапен ветрец. Дрехите и бяха изпънати и пригладени сякаш някой се бе опитал да прикрие случилото се. Тънки струйки засъхнала кръв се бяха стекли по босите и крака към сандалите. Личеше, че е млада жена. Любо внимателно се наведе и се опита да види лицето на жертвата. Дъхът му пресекна. В първия момент не можа да се сети от къде, но беше сигурен че е виждал момичето.
Дежурният полицай дотича и му подаде малката червена чантичка, която намериха на моста. Съдебният лекар пристигна бързо от близката болница и без да разпитва се наведе над трупа.
Тълпата от хора ставаше все по-голяма. Новината се разнесе бързо и всички като хипнотизирани стояха, гледаха суетенето на полицаите и тайно се питаха, коя ли е жертвата молейки се да не е тяхна близка.
Началникът на районното комисар Ковачев пристигна заедно с кмета. Бяха седнали да обядват двамата когато научиха новината. Веднага се запътиха към парка с надеждата, че някой нещо е объркал. Звучеше невероятно на обяд, в центъра на града да се случи убийство.
Комисар Ковачев с един поглед обхвана местопрестъплението. Изглеждаше, че полицаите действат стриктно по процедура – района беше отцепен, патологът вече оглеждаше тялото, а дежурния записваше имената на свидетелите. Следователят Йорданов събираше внимателно в пликчета уликите около тялото и снимаше с телефона си.
Любо се приближи към началника и тихо каза:
-Познавам жертвата, новата учителка от интерната. Какво ли е правила в работно време в града. Запознахме се преди седмица като ходих на оглед в училището преди началото на учебната година. Много красиво и усмихнато момиче. После я засякох в дискотеката, поговорихме и тя ми каза, че е от Плевен. Ще отида до училището. Директорът ще ми даде адреса. Трябва да уведомим близките и.
III
Майката на Вили точно се бе прибрала от работа и се канеше да пече чушки за салата, когато на вратата се позвъни. Отвори и с интерес погледна двамата униформени полицаи на вратата. По късно щеше да си мисли, че ако не беше отворила можеше това да не се е случвало, Вили щеше да си дойде и всичко да е наред.
Краката и омекнаха, а гласовете на полицаите се отдалечиха и заглъхна съвсем. Чуваше само собствения си писък без да разбира, че това е нейния глас. После всичко стана тъмно.
Славка, работеше в един от шивашките цехове в града, Вили и брат и Иван бяха смисъла на живота и. Мъжът й отдавна ги остави и живееше с втората си жена в Испания, където караше камион. Славка изучи децата и това беше първата година, в която и двамата щяха да са самостоятелни. Иван работеше в счетоводна кантора, а Вили замина на село в интерната. Беше много щастлива, хем и липсваше града, хем вярваше, че да си учител е нейно си нещо. Бяха минали само три седмици от началото на учебната година. Момичето се връщаше петък вечер и дълго разказваше на майка си за децата, колегите и как се справя сама в квартирата. Вили нямаше гадже, беше хубаво момиче, но имаше свои планове и искаше да постигне нещо в живота. Да зарадва майка си, да е самостоятелна и тогава щеше да мисли за любов. А сега нищо, нищо, нищо. Край.
Студената вода по лицето на Славка и помогна да отвори очи и поеме въздух.
-Кажете ми, какво се случи, къде е момичето ми? Кога ще мога да го видя? Защо не е била в училище, какво е търсила в града. – Славка не можеше да спре да задава въпроси. Детето и го нямаше, случилото се нямаше обяснение, някой трябваше да и отговори.
-Госпожо нека извикаме някой Ваш близък, не трябва да оставате сама. – полицаите помогнаха на жената да влезе в дома си и седне на дивана.
– Господи, как ще кажа на брат й? И къде ще открия баща й? А вие сигурни ли сте, че е Вили. Знаете ли тя е прекрасно дете. Няма как някой да и стори лошо…..- Славка отново избухна в сълзи .
-Съжаляваме много. Ще трябва някой близък да дойде да я разпознае.
Славка се хвана като удавник за сламка:
-Значи има надежда да не е тя. Аз ще дойда. От първия й дъх съм с нея и сега ще съм там. Да тръгваме.
Качиха се в патрулката и докато не стигнаха до патологията не посмяха да кажат дума. Славка се събра и като заклинание повтаряше на ум ,,Вили е добре, Вили е добре“. Коридорът в болницата миришеше на дезинфектант и влага. Лампите светеха с синкаво-ледена светлина, която сякаш стопяваше жегата. Съдебният лекар ги посрещна и тихо попита Славка дали е готова. Жената трескаво закима с глава. Полицаите останаха пред вратата на патологията. Много им дойде за деня чуждата болка.
Славка излезе след минута – същата жена и сякаш съвсем различна. Мислеше си, че душата и е отлетяла с тази на Вили. Трябваха и сили да изпрати детето си и да намери начин как да съобщи на брат й. Време беше, набра телефона и тихо каза:
-Ало Ваньо, трябва веднага да си дойдеш в къщи. Аз се прибирам и те чакам. Нищо, нищо само се прибери. Моля те.
Полицаите закара Славка в къщи, дадоха и телефонния номер на следователя за връзка и си тръгнаха.
IV
Любо вече бе разпитал единствения свидетел пазача бай Георги. Възрастният човек не спираше да повтаря, че е виновен. Разказа на следователя за сцената, на която стана свидетел.
Любо не се сдържа и го попита:
-Е как така можа да повярваш, че това хубаво момиче е жена на тоя циганин.
Бай Георги запелтечи:
-Ами то сегашните знаеш ли ги, нали и полицаите повтарят че не се месят в семейни работи. Ама и аз ако знаех, само ако знаех…
– Стегни се бай Георги сега трябва да се опиташ да си спомниш всичко. Сигурен ли си, че не си го виждал преди това?
-Ами те днес всички са едни такива оръфани с тая мода на скъсаните дънки. Ама тоя не му бяха толкова модерни, а скъсани и тениската му уж лъскава, а омазана. Имаше някакъв череп от блестящи камъчета на блузата. Не беше много висок и як. По-скоро кльощав, ама здрав беше. Дръпна момичето и направо го отнесе. Аз, аз рекох те ще се разберат. Господи какво направих, ако се бях развикал само….Старецът се смали още повече под тежестта на вината.
-Късно е за това. Сега трябва да го намерим колкото се може по-бързо -каза Любо.
Директорът на училището пристигна в града да прибере детето и да даде показания, какво е правила Вили в работно време в града. Тръгна си безпомощен да помогне с нещо повече и с мисъл за близките на Вили. Беше видял майка и като дойде да и помогне да се настани в квартирата. Отрудена и мила жена, за която децата бяха смисъла на живата и.
Началникът на районното управление вече бе извикал подкрепление от жандармерията. Щом се разбра, че извършителя е от махалата хората настръхнаха. Комисар Ковачев знаеше, че търпението на местните отдавна се е изчерпило. Уплаши се от размирици. А и хората от гетото имаха силен инстинкт за съхранение, като видеха полицаи в махалата бързо се събираха на тумби и яростно се защитаваха, дори без да знаят кой и за какво е обвинен. Сега ми липсват само размирици, мислеше си Ковачев докато набираше номера на шефа на жандармерията. Наближаваха кметските избори и имаше реална опасност местните партии да яхнат протеста на хората.
Новината за убийството се беше разпространила и в махалата. Денонощно звучащата музика затихна. Децата се прибраха по домовете. Кръчмите и кафетата се изпразниха. Възрастните тихо и набързо обсъждаха новините и гадаеха кой е извършителя. На входа на квартала се бяха паркирали няколко коли на жандармерията, а хората им патрулираха по улиците. Две патрулки на полицията докараха екипа от следователи и дежурните полицаи. Кварталният вече бе разговарял с част от доверените си хора в махалата. Любо събра екипа, раздели ги по двойки и всеки тръгна по предварително определените му за обход улици. Следователят се огледа и директно тръгна към местния представител на Мешарето.
Ангел Царчето посрещна Любо на портата и го покани в къщата. Къщата му бе една от малкото по-големи постройки в махалата. На терасата грациозно извиваха шии два мраморни лебеда, символ на благосъстояние. Повечето къщи в квартала бяха незаконни съборетини, без водопровод и канализация. Местните си изхвърляха боклуците пред вратата, лискаха направо на улицата водата от легените с мръсна помия. Деца и възрастни газеха сред вонята и мръсотията и за това често избухваха разни епидемии. Там на улиците се женеха, изпращаха децата на училище и мъртвите си в последния им път. Политиците се сещаха за тях само около изборите, а после бързо забравяха обещанията и потъваха в луксозните си лимузини.
Царчето се ползваше с уважение сред ромите. Беше завършил средно образование и имаше малък бизнес с производство на чехли. Минаваше за грамотен и имотен човек. Думата му се чуваше и Любо разчиташе на този му авторитет за помощ.
Ангел не дочака въпроса на следователя и заговори:
-Шефе, разбрах какво се е случило. Страшна работа. Разпитах моите хора, кълнем се не знаем кой е. Моите сега пак ще минат по къщите и ще се опитат да разберат кой е. Ние не искаме такъв човек сред нас. Ще ти го предадем, само да разберем кой е. Хората ги е страх, българите са настръхнали огън ще запалим, ако не го намерим. Любо се съгласи с него и бързо му даде описанието, което имаха.
Ангел тревожно поклати глава:
-Тук има много такива двадесетина годишни -гладни и без надзор. Знаеш родителите им от години са по чужбина. Гледат ги бабите и дума не могат да им кажат. Не учат, не работят, само глупости са им в главите. Харчат парите на родителите си дето с труд са ги изкарали по света.
– Виж Ангеле – свидетеля ни каза, че заподозрения видимо не е бил добре облечен. Може и да не е от хранениците. Имайте го предвид и не забравяйте тениската с черепа. Трябва да бързаме, да не изгори някой от свестните хора заради тоя боклук.
– Разбрах, разбрах, ама то сега нали са модерни тия черепи, но отивам да кажа. – Ангел набързо се сбогува с Любо и тръгна по квартала.
На площада имаше голяма група от млади хора, които оживено спореха. Любо се приближи, поговори с тях, каза им с какво могат да помогнат и ги помоли да се разотидат. Не бе сега момента на гнева им. Едно от момчетата се обърна към него и в прав текст му каза:
-Бате Любо познаваме се. Ти също живееш тук. Това вече не е нашия град. Махалата ни превзе. Няма да смеем да пуснем момичетата сами. Докога ще мълчим.
-Не е сега момента. Бързо трябва да намерим извършителя. А ако реши да повтори? Той няма какво да губи. Момчета, ако чуете нещо веднага звънете. И бъдете внимателни, знаете и в махалата има свестни и отрудени хора. Да не слагаме всички под една черта.
V
Мисълта, че Вили я няма опари Славка в мига, в който отвори подути от плач очи. Сълзите и потекоха отново, сякаш всеки удар на сърцето и изтласкваше не кръв, а сълзи. Трябваше да се стегне, днес можеше да направи последното нещо за детето си – да го изпрати на по-добро място. Дали беше по-добро? Добър ли беше тоя бог дето си я взимаше и то по тоя начин? Иван чу, че майка му плаче и влезе в стаята. Не знаеше какво да каже и да направи. Животът за първи път го срещаше със смъртта и то с тази на най-близък човек. Нямаше я Вили – сестричката, която закриляше, която обичаше и с която се гордееше. Беше го страх да не загуби и майка си потънала в тъгата като в смъртоносен водовъртеж.
– Хайде, мамо, хората скоро ще започнат да идват. Нека се облечем.
Славка припряно се заоблича. Толкова рядко си позволяваше нови дрехи, а сега купи тая черна траурна рокля, за да изпрати момичето си в последния му път. Спомни си как само четири години по рано Вили стоеше на входа на гимназията и чакаше да я види преди родителската среща. Момиченцето и се смееше, прегърна я и каза:
– Я да видя най-хубавата мама!
Е сега дали има частица от теб Вили, която да види най-тъжната мама. Къде си момичето ми?
Погребението беше в градското гробище. Вили щеше да почива при баба си и дядо си. Рано ти е да ,,почиваш“ сестричке много си млада, мислеше си Иван и не чуваше баща му какво му говореше. Беше успял да дойде и само повтаряше, че има пари и ще даде за каквото е нужно. Иван нямаше сили да го попита, къде беше до сега и трябваше ли някой да умре, за да се сети, че има деца. Нищо нека е тук, ако Вили можеше да го види щеше да се зарадва. Двамата често си мечтаеха вечер в тъмното как родителите им се събират или поне как живеят разделени, но като добри приятели. Мечти!
Ритуалната зала бе пълна с млади хора. Всички ужасени и изведнъж разбрали, че смъртта е за всички. Любо стоеше в страни и внимателно наблюдаваше опечалените. Знаеше, че едва ли убиецът е тук, но бе длъжен да провери всички възможни версии. Страх го беше да срещне погледа на Славка, още нямаше отговор за нея. Не бе спал вече две нощи. Непрекъснато разпитваха хората, които отговаряха на описанието. Близки и познати на момичето. Колегите от интерната и децата. Все нещо щеше да излезе от някъде.
VI
Трайчо лежеше свит на кълбо в задната стая на бабината си къща. Адреналинът премина и страха го скова. В деня на убийството бе дошъл в града да измоли някой лев от баба си. Иначе живееше в село на десетина километра, където се прехранваше като ловеше риба по Дунава. Лятото често помагаше да се боядисват рибарските лодки, да се поправят мрежите или просто пазеше речното рибарско пристанище от крадци. Говореше малко и често го мислеха за слабоумен. Беше си добре така. Бързо разбра, че така по малко ще го товарят и ще са по- милостиви – кой ще му даде дреха, кой хляб. Преживяваше. Сега го беше страх да излезе. Можеше някой да го е видял и да го познае, а и оня тъп дядка сигурно вече беше разказал на ченгетата за него. Малките кражби от домовете на съселяните му до сега му се бяха разминавали. Размина му се и кражбата при баба Гена. Хем и все пенсията, хем я насили. Бабичката не посмя да се оплаче. Срам я беше. Затвори се в себе си и бързо се спомина. Трайчо му беше името сигурно, защото си траеше и правеше тихо мълком зулумите.
Друго беше това момиче. Миришеше на хубаво, яростно се съпротивляваше, но това още по-му хареса. Затисна я и и взе живота. Като си спомняше за нежната и кожа и чистата дъхава коса, страха му изчезваше. Не беше се допирал до такава жена. Какво си мислеше кучката. Как само му се молеше с последен дъх – моля те, моля те! Кучка какво си мислеше? За каква се имаше? Той, Трайчо скъсания я поиска и получи.
Към реалността го върна чукането на вратата. Беше някаква съседка дето дойде да обсъди с баба му последните клюки от града. Свит до вратата Трайчо слушаше какво разказва за убийството. Целият квартал бил настръхнал и били готови да разкъсат виновния. Страхували се да не ги линчуват. Спрели децата от училище. Кръчмите в квартала затворили и всички се спотайвали. Спомена и за тениската с черепа. Пазачът подробно бил описал извършителя.
Комшийката скоро си тръгна. Баба му влезе при него, погледна го и рече:
-Трябва да си вървиш. Още тая вечер. Вземи някоя друга тениска от гардероба и си заминавай. Не съм те виждала. Нищо не искам да знам. Отивай си и да не си се върнал тук.
Трайчо разбра, че старата знае какво е направил. Едва дочака да се смрачи и пое пеша към село. Изхвърли тениската с черепа в Дунава. Беше му жал, но знаеше, че може да го издаде.
Докато се измъкваше свел глава не успя да види как Царчето го гледа втренчено от терасата на голямата си къща.
VII
Любо почти се бе отчаял когато Царчето му се обади. ДНК експертизата бе готова, но в базата данни нямаше съвпадение. Разпитите не доведоха до никъде. Всеки час, който минаваше отдалечаваше разкритието на престъплението, убиеца имаше все по-големи шансове да се измъкне, а очите на Славка искащи отговор не даваха покой на съня му.
Любо и Царчето се срещнаха в една малка забутана кръчма на брега на Дунава. Следователят пазеше информатора
