Първо се появила болката. В една Вселена, голяма колкото яйце. А когато станала непоносима, яйцето избухнало от болка. И се родили звезди. Галактики. Родила се Земята. Родила се Вселената. А болката се скрила в тъмнината. Голямата. Но мънички парченца от нея били разпръснати навсякъде. В стъпкана тревичка. В красиво цвете, откъснато за подарък. В котенце със счупено краченце. В обелено коляно на момиче. Болка и болка. По цялата Вселена. А хората започнали да търсят илачи. Понякога намирали. И смятали, че болката изчезвала. Но тя само си тръгвала. За да дойде друга болка. А болката, родила светлината стояла в мрака. И се чудела с какво пречи на хората. Защо я гонят. Та тя е живот. Ако я нямаше, нямаше да има светлина. Нямаше да има живот. Нямаше да има нищо. Тя идва и си тръгва. За да видим, че сме живи. Тревата се изправя. Крачето заздравява. А болката на цветето минава когато види усмивката, която се ражда когато го подарят. На някоя жена. Ей тъй. За да се усмихне. Но понякога се появява друга болка. Когато заболи душата. Боли, когато те предаде приятел. Боли, когато си тръгва любовта. Боли, когато си отива някое любимо животинче. И става непоносима, когато си отиде близък човек. Такава болка никога не се лекува. Понякога забравяме за нея. А после се връща. И търсим някаква вина във нас. А в мрака болката стои и ни се чуди. Но няма как да ни го обясни. Това, което мислим че сме загубили завинаги го има. И се рее сред звездите. И ни гледа. И когато ни види да плачем, ни казва:
– Не плачи. Аз съм до теб. Макар и сред звездите. И те чакам. Ще сме щестливи пак.
Казва ни го винаги. Защото знае. Там има хиляди души. Но ние не го чуваме. От болката в душата си. Но нещо топло усещаме. Усещаме, че щом душата боли, не сме сами. Макар и тичащи по земята, ни топлят студените звезди. И тъмнината. Пълна. С всичко, което сме обичали и мислим, че сме загубили. Но не сме.
И болката това го знае. Затова душата боли. За да помним. Бъдещите дни.
.
Роси Георгиев
