Винаги по това време на годината се сещам за този разказ. Преди 10 години видях една жена из улиците на Бургас. Тя носеше през рамо тежък акордеон и буташе бебешка количка. Припяваше си тихо песен на френски, сякаш за да приспи бебето си. Но него го нямаше…
✨ 🪗 ФРЕНСКАТА ПРИСПИВНА ПЕСЕН 🪗 ✨
разказ от Боян Боев (2016 г.)
_____________________
Беше прохладна лятна вечер. Щом слънцето залезе, позволи на земята вече да си поеме дъх след горещия ден. Главната улица на града кипеше от оживление. Ресторантите се пълнеха с хора, привлечени от аромата на вкусна храна. Пейките по площада бяха заети от младежи, които се смееха на някакви истории и пенсионери, които споделяха спомените си от младостта помежду си. Влюбени двойки вървяха към морската градина, за да се усамотят в здрача, допрели главите си една до друга. Сякаш със спускането на нощта, в морския град закипяваше истинският живот.
Вървях сред тълпата от хора, опитвайки се да си проправя път, за да премина. Всички изглеждаха толкова спокойни, движеха се нехайно, говорейки си с човека до себе си. Бях забързан и исках да се измъкна от множеството. Но когато около теб никой не бърза за никъде, сякаш това спокойно темпо на ходене те заразява. Без да се усетя, започнах да вървя по-бавно, сливайки се с останалите.
В този миг отнякъде долетя музика. Не беше с обичайните ритми на песните, идващи от заведенията наоколо. Без да се спирам, се заслушах, опитвайки се да разбера откъде идваше тя. Беше красива мелодия, танцуваща с нощния вятър, изсвирена на меланхоличен акордеон. Отдавна не бях чувал песен, изпълнявана на този инструмент. Връщаше ме в детството, когато учителката в детската градина ни учеше на някоя песничка за предстоящ празник. След малко нечий звучен глас влезе в чудна симбиоза с музиката. Сред множеството гласове, носещи се по главната улица на града, се чуваше някаква непозната за мен песен. Дори не можех да определя на какъв език се пееше. Само знаех, че ми харесваше. Започнах да се оглеждам, търсейки жената, която пееше. И не след дълго я видях.
Стоеше на пейката под едно дърво. Около нея минаваха хората. Поглеждаха я, но никой не се спираше, за да я послуша. Някои дори ѝ се присмиваха подигравателно и продължаваха по пътя си. Тя беше странна. Облечена в черно палто, неподходящо за разгара на летния сезон. Стари ботуши, пробити с дупки като от куршуми тежаха върху нозете ѝ. Носеше дълга пола на червени цветя и блуза на бели и черни райета. Косата ѝ бе бухнала, кестенява, приличаща на птиче гнездо. Лицето ѝ бе мръсно, с подчертани бръчки около устните и по челото. Но въпреки всичко, изпъкваха очите ѝ. Сини. Небесносини. В тях се къпеше сякаш луната и ги изпълваше с блясък, който можеше да заспели всекиго.
Пред гърдите на жената висеше един стар акордеон с олющена боя. Тя разхождаше върху клавишите му пръстите си, покрити с мръсотия. Но звукът, който успяваше да накара да се извиси от музикалния инструмент, бе вълшебен. А в дует с нейния нежен женски глас, сякаш правеше истинска магия. Пееше красива бавна песен. Приличаше ми на приспивна. Беше на френски. Замислих се коя ли е тази жена и откъде идваше. Може би беше бездомна, гладна. Но въпреки това талантлива и може би образована, след като знаеше френски език.
_____________________
⚜ Прочетете целия разказ от линка в първия коментар 👇
