- Будя се. Разгръщам сънено утрото. И тръгвам да крача сред деня. А насреща ми студ.
Студ, лъхащ от хорските погледи. От нечие поведение. От нечии думи. Студ, който нагарча. И вледенява. Заскрежават мечтите ми. Заскрежава сърцето ми. Онова горещо сърце. Сърце, побрало тонове болка. Купища лъжи. Безброй разочарования. Мухлясали надежди. Обич, ненамираща пристан. Сърце с ампутиран пулс. Биещо вече насила. Уви, уморено от безверие. Уморено от пусти химери. От апатия. От страхливци. От неблагодарници. От неудачници. От хора без смисъл. От тежко его, пукащо се на секундата. Но, сърце, което още носи човечността. Добротата и нежността. Красотата в толкова грозен и пошъл свят. Сърце, готово да излекува нечия чужда болка. Да попие в себе си нечии чужди сълзи. Да събере друго счупено сърце. Да се пръсне отново на сто, само и само да усети шепичка щастие. Но от онова истинското. Без маски и подлост. Без изгоди и интереси. Без излишности. И да затупти отново с вяра. Да му лъха на радост. Да му е леко. Да стопли премръзналите си криле. И отново да полети из синевата. Да се понесе сред птичите ята. И да забие с онзи живец. Да открие небе в нечий поглед. Да намери дом. Да му е уютно. Да му е широко. Да може отново да си преброи трепетите. Да гори. Да гори и да изгаря.
Будя се. Разгръщам сънено утрото. И тръгвам да крача сред деня. А само как ми се иска по пътя си да срещам пълнота! И изпълнени с обич сърца. И вместо тишината, която дрънчи на кухо, да чувам надеждата! Надеждата, че утре ще е другояче! И ще ми ухае на благодат!
Михаела Рашева
