Шест килограма злато във вихрушката на нелицеприятен административен хаос
Панагюрското златно съкровище е най-известната колекция от движими културни ценности в България. То се състои от девет съда с ритуално предназначение – емблематични реликти на тракийската цивилизация по българските земи от края на IV и началото на III век пр. Хр. Безспорните факти около музейния статус на този шедьовър на античната европейска култура са няколко.
1. Панагюрското съкровище е част от основния фонд на Регионалния археологически музей в Пловдив и всяко едно действие, свързано с неговото опазване и експониране, би трябвало да се санкционира от директора на споменатата културна институция, който носи административна и материална отговорност за опазването на културните ценности в поверения му за управление музей. Чл. 20, ал. 1 от Наредбата за формиране, управление и идентификация на музейните фондове постановява следното: „Движими културни ценности могат да бъдат временно предоставяни извън музея само въз основа на писмена заповед на директора на музея.“ По-нататък в нормативния документ подробно са описани процедурите, по които се осъществява тази дейност.
2. Панагюрското съкровище е декларирано като национално богатство и е част от Националния музеен фонд. То е държавна собственост, поради археологическия метод на добиването си. Националният музеен фонд обаче е само един престижен регистър, който се води в Министерството на културата. Това изрично е посочено в чл. 102 на Закона за културното наследство: „В Министерството на културата се създава и води регистър на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство по реда на чл. 100.“ Съхраняването и опазването на всяка една културна ценност, декларирана като национално богатство, е задължение на институцията, в която е регистрирана тя – в случая в Регионален археологически музей – Пловдив.
3. В момента оригиналът на Панагюрското съкровище се намира в Националния исторически музей без правни основания за това, отговарящи на настоящата законова рамка. То има три музейни копия, които се представят в основните експозиции на Националния исторически музей, Регионален исторически музей – Пловдив и Исторически музей – Панагюрище в периодите, когато оригиналът не е там. Те са регистрирани в съответната документация и движението им се осъществява с разпоредби на съответните директори, тъй като те не са културни ценности по ЗКН, а копия.
Откроените обстоятелства са основание да се приеме, че движението на оригинала на Панагюрското съкровище трябва и може да става със заповеди на директора на Пловдивския археологически музей, които са първичните административни документи във всеки един казус, свързан с изнасяне на културни ценности извън музея. На основа на тези заповеди могат да се сключват договори – също ясно регламентирани и прецизни от правна гледна точка. В случая общинските съвети и кметовете нямат разпоредителна власт. Техните позиции са важни дотолкова, доколкото отразяват определени нагласи на общественото мнение в съответното населено място. Министърът на културата може да се намеси в спора между София, Пловдив и Панагюрище само ако бъде констатирано нарушение в режима на опазване на културната ценност. Според чл. 14, ал. 14 и 15 на Закона за културното наследство, министърът на културата упражнява правото на държавна собственост върху културните ценности. На основа на това право той/тя може да разпореди „временно съхранение на движими културни ценности от национални, регионални и общински музеи и обществени колекции във фондовете на други музеи – при липса на условия за опазване, както и при закриване на музея или обществена колекция“. Липсата на условия се констатира с проверки от страна на Инспектората към Министерството на културата. Без риск за културната ценност министърът не може да разпореди преместването ѝ от основния фонд на един в друг музей.
Описаната правна рамка предполага ясни, правно издържани и публично оповестени договори между директорите на трите спорещи за правото да експонират Панагюрското съкровище музеи, които да отразяват и националния интерес, и регионалните политики. Тези договорености очевидно не само не са налични, но няма и воля за уреждане на спорните въпроси по адекватен на правната рамка начин – не през медиите, не с решения на общински съвети, не чрез взаимни нападки и доводи, приличащи повече на семеен скандал, отколкото на дебат за съдбата на художествен шедьовър и на културно богатство от световна величина.
В заключение ще продължа тезата, която развих преди няколко дни в публично видим „разговор“ с професор Николай Ненов. Съгласна съм с авторитетния музеолог, че нелицеприятните и непрофесионални изявления относно основното и временните местонахождения на оригинала на Панагюрското съкровище силно подронват идеята за (общо)националния разказ за миналото, който по дефиниция Националния исторически музей реализира чрез специфичните музейни методи и похвати. Не съм съгласна обаче с факта, че този ключов в настоящите хибридни времена наратив трябва да има за свой гръбнак предимно златни и сребърни съкровища, „първи“ изяви в една или друга сфера, изключителни постижения – каквито несъмнено притежаваме като народ.
Смисълът на националния музеен наратив е да сглоби представата ни за миналото около съществени стожери – традиции, визии за идентичност, словесни и художествени извисявания, метафори, личности, легенди, послания, знание за превъзмогнати трудности. И всичко това – поднесено на разбираем за всяко едно поколение визуален език, красиво, вълнуващо, затрогващо ума и сърцето. Панагюрското съкровище несъмнено има място в този наратив. Но ако въпросният наратив е сътворен на необходимата висота, посетителите в Националния исторически музей няма да драматизират наличието или отсъствието на оригинала или копието, а ще възприемат приказните девет съда в тяхната ценностна импликация – която впрочем се намира далеч отвъд златото като материален носител, защото е много по-устойчива и всевластна от бляскавия жълт метал.
Изображението е скрийншот от филма за дамските образи в колекциите на Исторически музей – Панагюрище, който направихме с Ралица Димитрова и Пламен Герасимов по проекта „Другият музей“.
