„В началото на древното светилище Тагар видя един едър и красив елен с прекрасно разклонени рога. Младият елен стоеше спокойно и сякаш го наблюдаваше, а златистите оттенъци на рогата му просветляваха на лунната светлина. Спомни си името на този великолепен мъжкар и се усмихна.
Върху гърдите си Нату носеше изящен, кожен нагръдник с голям лунен камък по средата. На късо разстояние зад него под едно невисоко дърво стоеше изправена фигура, цялата облечена в бяло.
Сърцето на Тагар му подсказваше едно име и тръпки от вълнение премина през душата му. Фигурата излезе бавно напред и полека смъкна бялата качулка. От нея като буен водопад се разпиляха огненочервените коси.
Конят трепна и изцвили. Тагар се зарадва и скочи бързо от гърба му. После отиде до нея и силно я прегърна.
– Жарина!…
Той бе отпуснал лицето си в косите, ухаещи на ароматни цветя. В унес и изключени от реалността, те стояха така дълго. Мигът, преливаше в минута, а минутата – в безвремие.
Мъжът усещаше спокойствие и мислено се радваше на подкрепата ѝ. Сякаш по невидима нишка тя му отдаваше от силата и търпението си. Чуваха биенето на сърцата си и сливаха в едно енергията на душите си. Като безброй невидими светулки около тях се въртеше доверието, което ги потапяше в нежна хармония.
Така измина една цяла вечност на тяхната близост. После самодивата се отдръпна леко и направи половин крачка назад. Оглеждаше лицето му на лунната светлина и видя повече от това, което бе усетила преди да дойде. Чрез своите възприятия, тя улавяше неговите и ги претегляше. Напрегнатост, безпокойствие и безсилие… Тя не го познаваше такъв.
– Жарина, как разбра?
– Тагар!…- самодивата направи малка пауза и продължи – Твърде дълго продължава това твое състояние. Терзанията опустошават съзнанието и разболяват ума. Миналото се не връща. Има неща, които предстоят да се случат. Някои са добри, а някои – не. Погледни напред и следвай пътя, който ти е отреден.
Тя погледна към луната и продължи:
– Тази вечер мислих да дойда при теб в съня ти. Но ти не оставяш съзнанието ти да почива и като будуваш, не ме допускаш до себе си. Не мога да ти помогна, ако си само в това състояние.
Царят и слушаше самодивата и думите, които тя казваше, не му се нравеха. Стори му се доста примирено и безразлично нейното съждение. Доста видим бе и нейният упрек… Помълча малко, гледайки към нея и рече:
– Напълно ти вярвам и знам, че наистина мислиш това, което казваш. Също и разбирам, че си тук, защото се опитваш да ми помогнеш и да ми бъдеш опора…– отново последва мълчание.. – Само че през погледа на времето, ти си прекрасна самодива, а аз съм разярен мъж. Моето…човешко гледище е твърде различно от твоето, защото от мен като цар се очаква да поправя тази неправда, но и също така, като човек съм безсилен срещу съдбата. Ето, че не мога да направя нищо срещу тази злина…Минало е казваш, но злото е върху човек с моята кръв и аз не мога да съм примирен…
– Отмъщението, което търсиш е далеко. Не му е дошло времето. Бъди търпелив и пази разума и силите си за тогава.
– Извергът трябва да бъде спрян. Той ще продължава да вилнее безнаказано. Мое задължение е да пресека пътя му…Час по-скоро!
– Виждам, че е излишна помощта ми. Взел си решение. Тогава защо не започваш намисленото? Какво те спира?
– Не успявам да го намеря. – Тагар вдигна главата си и зарея поглед към звездите. Вдиша дълбоко от хладния нощен въздух и се опита да успокои вълнението в себе си. После продължи:
– И сестра си искам да намеря. За нея научих скоро. Нона…– царят гледаше към самодивата и в очите му се таеше надежда.
– Намери първо себе си. Успокой сетивата си и тогава правилният избор ще дойде. Ще го вземеш с ума си, не с гнева. Гневът руши всичко по пътя си. Вътре в теб има светилище. То е дом на душата ти. Не го разрушавай…
Царят вдигна длан пред себе си в знак, като да спре думите ѝ. В душата му се промъкваше терзание от това, че е неразбран.
– Спри, Жарина! Остави ме сам да вземам решенията за себе си и сам да съдя, кое е добро за мен и кое не. Не искам съжалението ти! – Гласът на царят бе станал нисък, рязък и монотонен.
В дрезгавината на гласа му самодивата долови вътрешната борба между нейния приятел от детството и неговото его. Думите му се чуваха като от бездънната яма на болката и като силен порой влачеха след себе си огорчението. Последва едно дълго тягостно мълчание.
Тагар за първи път осъзнаваше толкова силно различията помежду им. Не искаше обаче сега да мисли за тях. Вселената ги бе създала от много близки помежду си видове и сега природата бе решила да подчертае именно различията, с които всеки от тях бе роден. Самодивата – с търпението, проницателността и вярата във всемира. Човекът – с безпокойствието, гнева и саморазрушението.
Тя прибра полека огнените си коси и вдигна качулката на бялото си наметало. Сетне издаде устни леко напред и от тях излезе едва доловим звук.
Сурият елен, който стоеше в началото на каменното светилище, тихо се приближи към тях. Самодивата леко се повдигна на пръсти и се покачи върху гърба му. Погледна към царя и рече:
– Не позволявай на отчаянието да те погуби! – Жарина подкани животното и те тръгнаха. Със свито сърце Тагар гледаше втренчено след нея, докато се изгубиха от погледа му. После над душата му се спусна мрак.“
❤️Откъс от романа „Вретеното“.
(Изображение от интернет).
