Все по-често скъсявам разговорите си.
Все по-рядко се интересувам кой, кога и защо е изговорил думи, за които ще съжалява, но ще бъде късно.
Все по-дълго мълча, пред разпенените думи от приятел, който се превръща в непознат за мен.
Едно е да чуеш истината, друго е да се питаш с какво заслужих този тон.
Отсявам онова, което ми причинява болка,
от онова, което ми е причинено, за да ме научи.
Разбирам разликата между обикването и „хубаво ми е с теб.“
Все по-бързо крача напред, без да се интересувам от очите, на които вярвах някога.
Все по-осъзнато не отговарям на телефонни обаждания.
Понеже тези, които ме търсят днес
си позволиха да ги няма за мен, когато ги търсех някога.
Колкото повече навлизам в лятото на годините си, толкова повече се убеждавам, че оттук нататък приятелите ми ще намаляват за сметка на всички онези, които успяха да се впишат за малко в света ми, а след това избрах за дълго да липсват.
Понеже човек не се променя, а се разкрива.
Пред онези, които (не) вярват, че държиш на тях.
Там, където те има за някого тя/той те намира.
С дума. Обаждане. Мейл. Цвете.
С картичка, от която грее само една нарисувана усмивка.
С останалото се сбогувам.
Бавно и полека.
Неусетно почти.
/Мария Никова/