Списание Литература

Все по – често

Все по-често скъсявам разговорите си.

Все по-рядко се интересувам кой, кога и защо е изговорил думи, за които ще съжалява, но ще бъде късно.

Все по-дълго мълча, пред разпенените думи от приятел, който се превръща в непознат за мен.

Едно е да чуеш истината, друго е да се питаш с какво заслужих този тон.

Отсявам онова, което ми причинява болка,

от онова, което ми е причинено, за да ме научи.

Разбирам разликата между обикването и „хубаво ми е с теб.“

Все по-бързо крача напред, без да се интересувам от очите, на които вярвах някога.

Все по-осъзнато не отговарям на телефонни обаждания.

Понеже тези, които ме търсят днес

си позволиха да ги няма за мен, когато ги търсех някога.

Колкото повече навлизам в лятото на годините си, толкова повече се убеждавам, че оттук нататък приятелите ми ще намаляват за сметка на всички онези,  които успяха да се впишат за малко в света ми, а след това избрах за дълго да липсват.

Понеже човек не се променя, а се разкрива.

Пред онези, които (не) вярват, че държиш на тях.

Там, където те има за някого тя/той те намира.

С дума. Обаждане. Мейл. Цвете.

С картичка, от която грее само една нарисувана усмивка.

С останалото се сбогувам.

Бавно и полека.

Неусетно почти.

/Мария Никова/

Leave your vote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *