„Свекърва ми се разболя и след седмица почина. Доведохме свекъра у нас.
Свекървата имаше куче, черно и рошаво.
Взехме и него, за наша мъка.
Дъвче всичко, хапе децата и мен, трябва да го извеждаме по двама на разходка, по график.
Викнах кучкари, плаща здраво, за да го научат, за да се справяме с него, но без резултат…
Казаха, че най-добре да го приспим…
Свекърът решил, че кучето ако умре, тогава му дошло и неговото време.
Оставихме го.
През лятото децата носят дънки и ризи с дълги ръкави: крият ухапванията от мен, съжаляват дядо си.
До есента съвсем полудя, озвери се, гризе кожата си и вие. Оказа се, че също трябва и да се подстриже. Обиколихме всички салони, никъде не вземат такива злобари.
Най-накрая знаещи хора посочиха един майстор…
Заведох го.
Влачих го. Дърпа се като обезумял. Излиза младо момиче с малки размери.
Така и така, казвам, плащам, каквато и цена да е, дори и под упойка.
Взема каишката от ръцете ми, казва ми да дойда точно в десет без десет и спокойно го отвежда.
Идвам като по поръчка.
Виждам това малко момиче да подстригва козината между пръстите на някакво красиво, луксозно куче.
Стои на масата право, гордо, без да мърда, като лейтенант на парад, с оранжева гумена топка в устата. Зазяпах се.
Едва когато извъртя очи и ме погледна накриво, разбрах, че това е нашия пес.
Момичето ми казва:
– Ще ви покажа как да му миете зъбите и да му подрязвате ноктите.
Не издържах – какви зъби, какви нокти!
Разказах ѝ цялата история такава, каквато е.
Тя се замисли и каза:
– Трябва да разберете положението му. Знаете, че стопанката му е починала, но той не знае. Според него вие сте го откраднали от къщата в отсъствието на стопанката и го държите насила. Още повече, че дядото също е разстроен. И тъй като не може да избяга, той се опитва да направи всичко, за да го изхвърлите от къщата. Говорете с него откровено, обяснете, успокойте го.
Качих кучето в колата и потеглих право към старата къща на свекърва ми. Отворих я, беше празна, миришеше на необитаемо. Разказах му всичко и му показах. Кучето се заслуша. Той не повярва веднага, но не се озъби.
Заведох го на гробището и му показах гроба. Тогава се появи съседът на свекърва ми да посети свой гроб.
Отворихме бутилка, споменахме ги, разговори ме се.
И изведнъж то РАЗБРА!
Вдигна муцуната си и зави, след това легна близо до паметника и лежа дълго време, притискайки муцуната с лапите си.
Не бързах.
Когато той сам стана, отидохме до колата.
Семейството не позна кучето, но когато го позна, не повярваха веднага. Разказах им цялата история, как грумърката ми даде идеята и какво се получи след това. Синът не можа да ме изслуша до края, грабна якето и ключовете за колата си и попита за адреса ѝ.
– Защо ти трябва? – попитах.
– Татко, ще се оженя за нея.
– Много си загубен. – казвам. – Дори не си я виждал. Може тя да не е точната за теб.
– Татко, щом тя е разбрала кучето, тогава ще разбере и мен!
Накратко, три месеца по-късно те се ожениха.
Сега растат трима внуци.
А кучето?
Лоялно, спокойно, послушно, невероятно умно възрастно куче им помага да ги гледат. И вечер му мият зъбите…
Не напразно казват, че кучетата са лоялни и много умни животни. Трябва да им говориш…
Трябва да говориш с всички и да обясняваш гледната си точка, тогава животът става видимо по-добър.
В. Борисов
Чрез ,, Janet Orphanou
