НЕПОЗНАТАТА
Госпожа Анна се разхождаше из парка в ранния следобед на приятен есенен ден.
Не беше вече така оживено. Алеите бяха покрити с оранжево-жълтия, шумящ есенен килим. Цветните лехи вече не пъстрееха в най-различни багри, но бяха запазили геометричните си фигури. През голите клони на дърветата се процеждаха вече не така силните слънчеви лъчи. Седна на една пейка и се загледа в красотата, която я заобикаляше. Неописуемо спокойствие и душевна хармония завладяха сърцето й. Виждаше всичко като в забавен кадър. Искаше да запечата в паметта си този миг.
Една жена, на неопределена възраст, попрегърбена, свита,безлична, се приближи и попита:
– Може ли да седна при Вас?
– Разбира се.
Г-жа Анна наруши мълчанието.
– Картина, достойна за четката на художник, нали?
– Аз рисувах някога, много отдавна. Обичах много и музиката, особено изпълнения на цигулка.
– Били сте артистична натура.
– Вероятно. Тогава не го осъзнавах. Знаех само,че като рисувам и слушам музика, се чувствам безкрайно щастлива. Сърцето ми пърхаше като птичка, която иска да излезе от клетката. Исках да имам цигулка…
– Развихте ли качествата си в тази насока?
Последва дълго мълчание. Двете възрастни жени седяха на пейката и съзерцаваха заобикалящата ги красота. После жената заговори тихо и бавно. Думите трудно излизаха от устата й.
– Баща ми…той казваше да не се занимавам с глупости, а да залягам над уроците, защото ще ставам адвокатка. Не понасяше не само двойки, но дори и четворки. Колко пъти съм стояла на колене в ъгъла заради някоя оценка… Вкъщи беше…като при военна диктатура. Масата трябваше да се сложи в точно определен час- ако закъснеех, оставах гладна. За следващия ден на закачалка трябваше да го чака изпрана и добре изгладена риза. Стъпвахме на пръсти, когато той спеше. Всяка вещ си имаше точно определено място и не дай боже нещо да е разместено. Сега бих го определила като патологичен педант.
– Хъм, как сте издържали?
– Майка не издържа много, почина когато бях на 15 години. Тогава цялата му тирания се прехвърли върху мен. Когато стана ясно, че не съм приета право…беше кошмарно. Завърших икономическия и цял живот бях заровена в цифри и бумаги.
– Кога се отървахте от деспотизма му?
– Никога. Когато излязох за пръв път с мъж, това така ми излезе през носа, че не повторих. Неговата раздразнителност и ярост го доведоха рано до инсулт. Мислите, че тогава нямаше вече власт над мен? О, не. Капризите му нямаха край, а аз го съжалявах.
– И после?
– Последва втори инсулт. Следеше ме с едното си отворено око, издаваше нечленоразделни звуци и ръмжеше. Бях тотално вързана като с верига за този омразен дом. Така се изтърколи животът ми. Волята ми бе пречупена още когато бях съвсем малка. Бях негов придатък, а не самостоятелна личност.
Последва дълго мълчание.
– Има и още…Аз…Аз…спрях да го храня и поя с лъжичката. Просто стоях и го гледах и не смеех да си призная, че чакам с нетърпение да умре. Ужасно, нали?! Чувствам се много виновна!
Устните й затрепериха, а очите- насълзиха.
Г-жа Анна взе ръката й в своята и каза:
– Аз съм госпожа Анна. Приятно ми е да се запознаем.
Хвана я под ръка и станаха. Тръгнаха заедно.
– Хайде, мила. Отиваме у дома. Ще си направим горещ шоколад. Имам компютър, има толкова много музикални клипове! Ще сложиш слушалките , за да чуеш любимите ми изпълнители. Обичаш ли Клайдерман? Какъв чаровник на пианото е! А Андре Рю- вълшебник с цигулката! Пък утре ще вземем скицници и пастели и ще дойде пак тук, в парка, нали?
Край
