Списание Литература

Дарина Цветкова

Здравейте, приятели!

Спомних си едно мое мило стихотворение, написано преди повече от 20 год. и реших да ви припомня с него нашето отдавна отминало българско, родно /за жалост/.

.

РЕТРО  ИДИЛИЯ                          

По пътя настигам каручка с магаре.

Човекът вървеше, помагаше даже.

Запънал с дланта си странична климия,

подпираше снопи, дордето премине,

баирчето малко и слезе в дерето,          

където до извор се гуши селцето.

– Добра стига! – рекох приятелски, леко.

– Дал ти, Бог доброто! – от него отекна.

Усмивка приветлива зъби разкри –

добичето диря в прахта там закри.

– Зимата стягаш? – поисках да кажа.

Той кимна с главата, почеса врата.

– Прибрах ечемика – за Марко зобта.

Остригах я цяла, то колко ѝ дерта –

и зърно, и плява. Това е десерта.

Пък той ще докара дървата,

да варим картофите, боба, чорбата…

И щом качамака забъркаме зиме,

напълним софрата, търколим година.

А после замлъкна, та въздух да вземе

и пак заразказва за своето бреме.

– Тя, бабата моя, ни меси и хляба,

че малко на сметка излиза тъдява.

Пестим от пар`ата. Каква ли е сметка,

щом харчим дървата? Едно ако жалиш,

то, друго те „п`али“. Това е от века –  

така е орисан човека.                                                                                                                                                                                                                                

Без въздух останал, задъхано спря,                        

и Марко намали, изпънал крака.                            

Наведе се, с камък подпря колелото.                

Усети магаре, отпусна горкото.

Избърса с ръкава чело от потта,

продължи монолога за свойта съдба.

– Дорде има още крака и ръце

е грешно пред Бога от глад да се мре.

Поспряла, без време го слушах и мислех

за него, за мене, изобщо за факта,

че колко е жаден, намъчен човека

за блага раздумка и приказка мека.

А той бе загледан в незнайна посока

и бавно добави с усмивка широка.

– На празник понякога идват децата.

Добре, че ги има, да живнат селцата.

Така не разбрах за кои да ги има.

Не важен е смисъла… Нека ги има!

А после, отново напъна се здраво,

подвикна на Марко, подпрях и аз рамо.

Човекът мълчеше. Бе явно изрекъл,

каквото той щеше, а аз бях го чула

и разговор вече достигаше нула…

– Ще тръгвам – продумах, подадох ръката.

Той трепна събуден, погледна ме в мрака.

– Сполай ти! – човешкото литна в полето.

В стрънището тихо засвири щурчето…

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *