Дивите кончета
Вчера децата поискаха приказка за лека нощ-от онези моите, които на момента идват, а понякога картини от тях се раждат и с тяхна помощ. Никога не отказвам приказка нищо,че повечето хора,като им споделя за приказното вълшебство, възкликват: „Те моите деза вече са големи!“. Запомнете-приказките не са свързани с възрастта. Всички се нуждаем от тях,особено-ние порасналите, които сме потулили нейде вътрешното си дете и въображението си. Та ето я и нея- приказката за лека нощ:
В едно селце, досами планината жителите отглеждали в дворовете си кончета-бели,черни, рижи-всякакви. Веднъж много от тях решили да търсят късмета си далеч от дома. Натоварили те покъщнината си и потеглили на път, а кончетата пуснали да обикалят на воля навред. Тъгували те по стопаните си,но нямало що да сторят. Събрали се и всички заедно се качили високо в планината. Стадото било неразделно и скоро свикнали с новия си живот.Пиели водичка от чистите като бисер езера, препускали из ширналите се поляни, пасяли хрупкава трева и билки. Скоро започнали да се раждат и малки кончета. Едно от тях, обаче било различно от побратимите си-бяло, с кафяв кръст на челото си. Освен кръста на пръв поглед нищо не го отлечавало от останалите. Било пролет, веднъж то препускало бързо по тучната поляна.Не щеш ли, изведнъж то се отделило от земята и полетяло.Сетне пак стъпило на нея и пак се издигало в синевата. Скоро след това кончетата дочули тропота на копита, а не след дълго се появил чирен кон,възседнат от рицар в митална риза.
Поздравил той стадото:
– Добра среща! -започнал той.Когато бях много малък сънувах, че ще бъда много силен,ще защитавам бидните,болните и тъжните хора, ала истинската си сила ще добия, когато намеря бял кон с кръст на челото,който умее да лети. Има ли сред Вас такъв кон?-запитал той.
Изцвилил шумно белият кон и се издигнал над земята.
– Съдбата е решила да бъдеш с мен? Ще ми бъдеш ли вярна дружина, така както досега,моят черен кон, с когото пораснах?
Съгласил се конят и скоро потеглил на път с новия си стопанин. Черното конче останало в стадото, защото всички останали обещали да и добре дошъл при тях. И наистина така станало. Черният кон станал техен побратим и обикалял с тях навред. Понякога и неговиат стопанин рицорят долитал с новиа си бял кон. Той имал много успехи на бойното поле и мнозина бил спасил. По цялата земя се простирала славата му. Ала след всака раздяла черният кон отпадал все повече,докано един ден не могъл да се изправи. Опитали побратимите му да му помогнат, но очите му издавали, че се е предал.Тогава на един кафяв кон му хрумнало да повикат рицарят за помощ. Навел се над пръстта,долепил глава върху нея и чул метален звън на шпаги. Това му подсказало,че той води битка в този момент,но е много далеч от тях. Затова повикали един бял гълъб, който помолили да му предаде,че конят му си отива от този свят.Вързали на единия му крак няколко черни косъма от умиращия кон и го изпроводили дружно, взирайки се в необятната небесна шир. Когато гълъбът намерил рицарят, битката тъкмо била приключила и той прибирал шпагата в канията си. Развързал черните косми от крака на птицата и силно ги стиснал в юмрука си. В този момент разбрал всичко. Без да губи и секунда повече, яхнал белия ат и не след дълго се озовал при стадото високо в планината. А там, наобиколен от верните си събратя, в несвяст съзрял своя пръв кон. В този момент разбрал колко болка му бил причинил, заменяйки го с по-бързия и млад бял кон. Паднал на колене и стоял така дълго,много дълго време. Взел от бисерната вода на близкото езеро й наквасил устата на коня.Сетне намерил слама и започнал да го разтрива.Конят не помръдвал.Тогава за пръв път в очите на рицаря просветнала сълза:
– Прости ми, моля те! Чак сега разбирам какво съм ти причинил.Ти си с мен окакто се помня и винаги си ми бил верен. Сега е мой ред да ти покажа любовта си. Ще остана при теб, колкото е нужно, но ти ще се оправиш-сложил ръка върху главата му рицарят. В този момент конят го погледнал с благодарност.
Никой не знае колко време рицарят останал високо в планината, но конят му се излекувал и изправил на нозете си отново.
– Е, мой приятелю, вече нивга не ще се разделям от теб-рекъл рицарят и му подал едно захарче.
А белият кон, който можел да лети се върнал при своите събратя, които също много му липсвали. Понякога в трудна битка помагал на рицаря и своя събрат, но винаги се връщал при стадото си…
Никой не разбрал кога, но един ден върху челото на черния кон се появил златен полумесец, а годините, които бил със своя рицар вече никой не броял.
И ако отидете високо в планината, където ухае на влажна пръст и билки, все още може да ги видите….Тогава,моля Ви поспрете и си спомнете историята им, разкажете я на децата си, за да знаят за силата на приятелството…..
Кристина Палазова-Димитрова
