Алкохол
История за хората, които искат, но нямат сили да се преборят.
Когато Панчо излезе от болницата, лекарят не му подаде ръка. Единствено го погледна продължително и му каза, че ако следващия път се върне по същата причина, вероятно няма да има какво повече да направят за него. Георги се усмихна неловко, благодари и тръгна бавно към асансьора. Беше разбрал всяка една дума, която чуваше, докато го изписваха. Но какво от това. Просто не желаеше да признае, че най-опасният му враг не стои срещу него, в лицето на някой човек, а е впил пипалата си в самия него, чак до разсъдъка му почти.
Жена му Мария го чакаше пред входа. Почти не разговаряха по пътя към дома, най-вече защото това се случваше за сетен път. През последните години бяха изрекли всички тежки думи, които едно семейство може да си каже. Бяха се карали, обещавали, заклевали, но в крайна сметка бяха си прощавали. Най-вече тя, съпругата му, тази, която износваше всички последствия върху себе си. Нищо ново не беше останало. Когато отключиха апартамента, Панчо веднага забеляза, че шкафът над печката и всички места, където някога си държеше някоя друга бутилка с ракия и други алкохолни напитки, бяха отворени. Нарочно, разбира се. За да се види, че всички бутилки бяха изчезнали. Не попита къде са. Отиде да провери дори и килера, с тайна надежда, че може би са там, просто прелестни и прибрани. Но не. Мария го наблюдаваше от прага. Не беше ядосан. Изглеждаше като човек, който търси нещо, без което вече не знае как да живее.
Същата вечер синът им Стоян донесе вечеря. Той живееше на две преки с прекрасната си съпруга и малкото им момиченце под наем, разбира се, в малък апартамент. Често посещаваше родителите си с цел да им помага, ако имат необходимост. Беше купил печени пиперки, сирене и чуден, чак горещ хляб от кварталната фурна. Опитваше се разговорът да звучи нормално. Разказа за работата си, за ремонта на колата и че дъщеричката им скоро има рожден ден. Панчо слушаше внимателно, но сякаш думите стигаха до него с доста голямо закъснение. Когато синът си тръгна, двамата се прегърнаха за миг. Това беше първата им прегръдка от много време. И двамата я пуснаха твърде бързо, сякаш се страхуваха да не се разпадне, ако още малко постоят така. На следващата сутрин Панчо стана рано. Взе малко монети и двете банкноти от по 20 евро от една гравирана дървена купичка, поставена на поличката на шкафа за обувки, от онези, в които стоят всякакви джунджурии. Излезе да купи хляб. Върна се след час и половина. Торбата беше пълна. Имаше всичко, което Мария го беше помолила да вземе. Тя го чакаше в кухнята. Докато ги изваждаше продуктите от торбата, ръката ѝ напипа малко шише, скрито между пакета с ориз и кафето. Замръзна. Панчо стоеше срещу нея с наведена глава. След няколко секунди взе бутилката, отвори я и я изля в мивката. Алкохолът изчезна за секунди. Желанието на Панчо обаче остана. Дните започнаха да си стават пак същите, както преди. Болницата беше вече зад гърба му, но битката не беше свършила там. Тя тепърва започваше. Всяка сутрин си казваше, че ще издържи. Всяка вечер си повтаряше същото. Имаше дни, в които успяваше, но и дни, в които се разхождаше с часове из близката горичка, само за да не мине покрай магазина, от който години наред си купуваше едно и също, една-две бутилчици със…
Мария започна да намира листчета из дома. Пъхнати между страниците на книги, оставени в чекмеджета, зад семейни снимки. На всички пишеше почти едно и също.
Днес не.
На друго листче имаше дори текст:
Не искам внучката ми да ме запомни миришещ на ракия.
Той никога не говореше за тези бележки. Пишеше ги само за себе си. Като човек, който всеки ден подписва договор със собствената си съвест.
На рождения ден на малката всички се усмихваха повече, отколкото си приказваха. Панчо държеше внучката в скута си, докато тя развиваше подаръците. Подаръкът ѝ беше пластмасова кухня. В един миг малкото създание започна да подрежда пластмасови чашки върху нея, уж нещо да си приготвя.
– Тази е за мама.
После посочи друга.
– Тази е за тате.
После взе трета.
– А тази е за дядо. Само че вътре няма нищо, защото докторът не му разрешава.
Никой не се засмя. Детето въобще не разбра защо възрастните изведнъж замълчаха. За него това беше просто игра. За останалите беше животът им, събран в едно детско изречение. Мина почти година. Панчо изглеждаше по-добре. Лицето му си върна малко цвят. Качил беше няколко килограма. Започна да поправя стари мебели в мазето. Съседите казваха, че човекът се е оправил. Поздравяваха го, тупаха го по рамото, шегуваха се, че вече могат спокойно да изпият по една ракия заедно. Той обаче винаги отказваше и въобще не се усмихваше на подобни изкази.
После се прибираше вкъщи и сядаше сам в кухнята. Да, не му липсваше вкусът. Липсваше му забравата. Оная сила, която е способна на чудо в доста случаи. Да умееш да забравяш. Спасителна е.
Точно това никой не виждаше. Хората си мислеха, че зависимостта свършва, когато човек спре да пие. Истината беше, че за някои хора тя просто сменя мястото си. От чашата се премества в мислите им. Стои там сутрин, когато се събудят. Стои на масата по време на вечеря. До тях, когато гледат телевизия. Коварна и способна да чака безпределно.
Една нощ Мария се събуди от някакво дрънчене в кухнята. Намери Панчо, седнал на пода. Пред него стоеше неотворена бутилка. Беше я държал в ръце толкова силно, че пръстите му бяха побелели.
– От колко време си тук? – попита тя.
– Не знам.
– Отвори ли я?
Той поклати глава. После каза нещо, което тя никога нямаше да забрави.
– Не се боря да не пия. Боря се да не поискам.
Няколко седмици по-късно линейката отново спря пред блока. Лекарите направиха всичко, което можеха. Този път не стигна. Когато хората започнаха да си тръгват след погребението, Мария остана сама в апартамента. Прибра сакото му, очилата му, часовника му. Отвори гардероба, за да подреди последните му дрехи. На най-горния рафт намери стара ученическа тетрадка. Първата страница беше празна. На втората пишеше:
Днес няма да пия.
Следващата страница беше същата. И следващата. И следващата. Стотици пъти.
Някъде по средата имаше дата и една единствена дума:
Успях.
След нея отново започваха същите изречения.
Днес няма да пия.
Последната страница беше недописана. Само:
Утре…
Мария затвори тетрадката и я притисна до гърдите си. Тогава разбра нещо, което никой лекар не беше успял да ѝ обясни. Някои хора не умират, защото не са искали да се спасят. Умират, защото години наред са водили битка, която околните виждат само когато вече е приключила. Алкохолът не отнема живота за една вечер. Винаги първо отнема спокойствието, после доверието, достойнството, здравето. И когато накрая вземе живота, мнозина казват, че сам си е виновен. Малцина се замислят колко пъти преди това е опитал да се измъкне и колко трудно е да победиш противник, който не те преследва отвън, а всяка сутрин се събужда заедно с теб.
Диан Господинов
———————————————
С този кратък текст не искам да давам никакви акъли и примери на който и да е. Много лесно е да се проклинат зависимите от тази шибана течност. То от какво ли не има зависимости, но е от голямо значение да съумява човек да не се подиграва и обижда поне хора, които са попаднали в този лабиринт на собствената си неизбежност. Аз не знам как, само зная, че за 49-те си години живот не съм видял някой да е успял да преодолее такова препятствие. Сигурно има, но повече е да няма, защото самите ние, които не си позволяваме да спекулираме с алкохола, не си даваме сметка, че не сме се и опитали да помогнем на някого да излезе от тази спирала на смъртта. И не сме го сторили, защото сме способни само на едно.
И това е егоизмът ни и най-вече безразличието в душите ни. Толкова…
