ДУВАРЧЕТО
Дали е носталгия. Или е пресищане от Софийските градски шумове…!?
Дали коренът ми селски съхнеше и ми изпращаше призиви да отида…!? Да го напоя с присъствието си. И себе си да заредя с родните вибрации…
Не знам причината. Но напоследък често сънувам родното си село…
И тази нощ бях там. Сънувах, че ме викат. Заповед някаква. Закон. Всеки да огради двора си с дувари. С високи огради и шипове. Питам съседите :
– Защо…? Кому е нужно … ?
Вдигат рамене. Поклащат тревожно глави и строят…Навсякъде разпилени торби с цимент. Вода и маркучи. Бетонови огради и циментирани улици…
Все едно корита – писти за извънземни. Ще се скрият хората и никой съседа си няма да вижда. С никого дума няма да може да си продума…
Нажалих се. А заповедта си е заповед. Щом трябва, ще построим…
В двора ми имаше големи дялани камъни. От старата дядова къща. Стояха си там кротко подредени до старата джанка. Някога дядо я беше садил, когато бил момче. Той си отиде на 99 , а тя още много години раждаше едрите си вкусни джанки. Караджейка…Такъв и бил соя. Вече я нямаше…
Никой от нас не разбра, кога тихо и кротко си отиде. Виждахме как клонче по клонче се чистеше, докато остана само старото и уморено стебло. Вече без живец. Още си беше там. До подредените дялани камъни…
Пренесох ги един по един, забърках малко вар и пясък и построих с тях дуварче. Символично. Само някакви си три метра. За толкова стигнаха камъните от старата къща…
През годините, съседите се бяха обслужвали тихичко. Бяха оставили само тези. За тамъзлък. За кадем. Изградих дуварчето и се заех с почистването на двора…
На другия ден гледам, някой пейка донесъл и я сложил до дуварчето. На следващия ден, пейките вече бяха две. После, в следващите дни, някой керемидки му сложи, и сачак, като стряха. Изправихме там и ствола на старата джанка. После, тя кротко се превърна в окачалка. Появиха се нанизи чесън, лук, сухи люти и сладки пиперки. И менче от мед. И саханчета всякакви. И дървени паламарки, сърп и коса…
После каца дотъркаляха. И бурета две. Върху тях се кипреха саксии с мушкато. Алено. Като цвета на селското вино….
И цървули. Два чифта. Едните ниско до ствола на джанката, а вторите горе, за резерв. За тези, които се канят света да обиколят. Едно своеобразно Камино. Нашенско. Сливенско. Българско…
И всички съседи все там си стояха. Насядали на пейките. Опрели гърбове в дуварчето. То тях пазеше. И те него. Пазеха корените. Паметта родна. Спомените. И последната радост в селото…
Събудих се. Първите трамваи вече потракваха. А аз още продължавах да виждам дуварчето…
С цървулите. Аленото мушкато и усмивките на съседите, с чашки пенливо вино в ръка, подпрели гърбове за устойчивост….!
Из : “ Приказки от ореховия ашрам „
Ruska Belcheva , / Руска Белчева /,
