📖 Той написа „Охридска балада“ – за това как един град спаси 25 български войници с цената на 12 килограма злато. После започна да разобличава комунистическите големци. Нарече ги „убийци“. Затова го убиха. Два пъти. Това е историята на Серафим Северняк.
Серафим Северняк е роден на 10 юли 1930 година в село Горна Липница, Великотърновска област. Завършва българска филология в Софийския университет. Дебютира във в. „Литературен фронт“ с разказа „Син“ през 1948 година.
Той остава в историята на българската литература с поемата „Охридска балада“. Историята разказва за подвига на жителите на Охрид, спасили живота на 25 български войници в края на Втората световна война.
През октомври 1944 година немският оберлейтенант Август Фогел пленява 25 български войници. Всички знаят, че ги чака разстрел. Но в Охрид войниците успяват да избягат. Местните хора ги крият. И от уста на уста си предават: „Охрид ще гине, но охридчани няма да станат издайници!“
Фогел поисква 12 килограма злато. Иначе – градът ще бъде хвърлен във въздуха.
Тогава се случва немислимото. Булки свалят годежни халки. Мъже – пръстени, предавани от род на род. Стари баби вадят пендари и бижута. Една кадъна носи златен венец – нимба. Казва: „Свято нещо е, за доброто на града!“
В дванадесет без пет златото е десет килограма. Два недостигат.
Тогава старият поп Тома донася най-ценното – големия златен кръст на църквата „Свети Климент“. След него тръгва цяло шествие, което пее „Спаси, Господи, твоите люде!“
Златото е събрано. Войниците са откупени. Охрид е спасен.
Това е „Охридска балада“. Това е Серафим Северняк.
След това той започва работа като редактор в списание „Отечество“. И започва да пише истината. Без страх. Без компромиси.
Започва безпрецедентна за социалистическия реализъм поименна критика на хора от висшия ешелон. Разобличава завода край Златна Панега. Нарича го „убиец“. Оповестява доходите на разни големци. Филипиките му стават все по-остри.
Пише: „Много станахме на клона, ще се скърши под тежестта на надебелелите ни от преяждане и безгрижие задници.“
Логично идва и убийството му.
През 1988 година Серафим Северняк е в Хавана, Куба. В болницата „Братя Алмехейрос“. Умира на 24 май. Официално – от болест. Но медицинските сестри свидетелстват друго.
В дългите дни и нощи на агония и кома Серафим два пъти идва в съзнание. И веднага се хваща за химикалката и бележника си. С които не се разделя от месеци.
Този бележник загадъчно изчезва след смъртта му. Изчезва и огромната му чанта, пълна с документации.
Когато тялото му пристига в България – през Москва – Държавна сигурност обявява, че „е станала грешка в товарителниците“. Че вместо трупа на Серафим Северняк, на летището е доставен ковчег с останките на друг човек.
Съпругата му Милка казва: „Лично разпознах Серафим. Нарочно обявиха тази нелепост. Страхуваха се да не стане нещо безпрецедентно.“
От цялата страна идват хиляди хора. Пълни автобуси. ДС отлага погребението. Забранява на дошлите да останат в столицата.
Нито едно от последните желания на Северняк не е изпълнено.
В предсмъртното си писмо той пише: „Да бъда положен на мястото, където почиват сестра ми и майка ми. Под никаква форма да не се допускат нахалници от Националния съвет на Отечествения фронт или Съюза на българските писатели.“
Погребват го в София. Допускат ги.
И завършва писмото с думите: „Живях достойно. Убиха ме зли и непочтени хора.“
Но убийците не спират дотук. Те убиват Серафим Северняк втори път. Заличават името му. Забравият творчеството му. Диктатурата на посредствеността се настанява трайно в интелектуалните среди.
Има един човек обаче, който не забравя. Негов приятел. Който получава плик от Северняк преди смъртта му. В плика – нещо, което никой не е виждал.
👇 Продължението – в коментарите. Там ще прочетете какво съдържа пликът – и защото тази тайна чака 37 години да бъде разкрита.
❤️ Ако вярвате, че българските писатели заслужават истината – и че убийците на Серафим Северняк трябва да бъдат назовани – харесайте и споделете. Така ще имам сили да пиша още. Благодаря ви! 📖⚰️💛✨
