Дървото, което ме повика
Беше от онези натоварени работни дни, в които ти се иска да потънеш по-бързо в отмората на дома си. Само, че аз имах ангажимент, а след това ме очакваха децата и рутинните ми задачки. Въздухът не потрепваше. Дрехите се впиваха, полепнали по тялото. Климатикът на автобуса ме разхлади, но трябваше да се прекача на следващия. Слязох и директно се озовах под жаркото слънце. Хората чакаха търпеливо на гърба на спирката върху изсъхналата трева. Въпреки че имаше лека сянка там, задухът и усещането, че тялото ти се топи като снежен човек оставаха непроменени. Погледът ми се плъзна напред и веднага бе прикован от дърво с огромна корона и тъмнозелени листа. Странно бе, че нозете ми сами тръгнаха към него, сякаш притеглени от гигантски магнит. И се случи чудо!!! Клоните му се спуснаха над претопленото ми тяло като чадър, а хладината му ме обгърна. След миг-два вече бях възвърнала силите си, дори усетих, че се бяха удвоили. Прокарах дланта си по ствола на дървото. То бе прохладно. Загледах се в грапавините му, върху които пъплеше белокрило насекомо. Имаше и зараснал белег подобен на устна. Погледнах към короната му, от която се чу чуруликане на птиче. Обади се и още едно, сетне цяла симфония стъкмиха…Усетих се като скъп гост, който дървото бе приело в дома си. Притихнах опиянена от усещането …Нов свят се разтвори пред мен.
Погледнах към хората зад спирката. Никой не си бе позволил да се отклони на повече от три крачки от нея. Никой. А там бе задушно и прашно. Тревата бе изсъхнала, а конструкцията на спирката бе като нажежен котлон….Върнах се за миг при тях. Да, припомних си колко неуютно бе преди минути там. Дори въздухът сякаш бе различен на двете места. Прииска ми се да кажа на глас:
– Хора, огледайте се! Ако отклоните поглед, има шанс да изживеете нещо различно. Само на метри от Вас стои Властелинът на природата. Той е готов да ви лекува, разхлади и да дари мелодия на душата Ви…Само трябва да си позволите да направите нещо различно.
Нямах право да казвам тези неща, разбира се, на когото и да било. Всеки има свои очи, усещания и мисли. Това, че дървото бе невидимо за тях може би не бе случайно. А колко ли хора днес бяха потърсили подслон под клоните му, колко го бяха погалили или просто отразили, че съществува?
Върнах се под дървото и продължих с размишленията си. Имах още 3 минути до автобуса. Уж бе малко времето прекарано в очакването му, а се превърна в извор на вДЪХновение. Защо дървото бе повикало точно мен? Дали защото си бях позволила да направя 10 крачки повече от другите, дали защото изследвах родовото ми дърво и корените си от години? Дали защото бях придобила знанието да се свързвам с хората, природата, зримото и незримото по един мой си начин? Не знаех отговора на този въпрос. Благодарих мислено на дървото и се качих в автобуса.
Вярвате или не, не зная, но вече се чувствах свежа и готова сякаш планина да изкача. В клетките ми имаше живителна сила, същата която усетих, че се вля в мен, когато потачих корените си с родовите срещи и разказаните истории.
Докато заспивах, си мислех за лечителите на тялото и душата ни.
„Хора, те са на всяка крачка. Дори и в града, в шумотевицата, в прахоляка. Тях пак ги има. Те са дар от Твореца за нас. Понякога е нужно да направим само още няколко стъпки….Само няколко“.
Кристина Палазова-Димитрова
