Имало едно време един хладилник. Още когато излязъл от завода, знаел, че трябва да има студено сърце. В момента в който то станело топло, той щял да е мъртъв. И да бъде захвърлен там, където хвърлят всички мъртви хладилници. А който има студено сърце, излъчва студ. То и това му било работата. Лошото било, че студено ставало и всичко, което сложели в него. Представяте ли си какъв живот било. Година след година. Студ и студ. Понякога забравяли вратата му отворена. И тогава сърцето му ставало по-топло. И той се ужасявал. Че ще умре. Вратата я забравяла завеяната стопанка. Понякога в него забравяла и очилата си. Забравяли я веселите ѝ деца. Когато изравнявали страните на тортата в него. Понякога я отваряло кучето. Отмъквало пържола и я забравяло. Даже и котката я забравяла. Отваряла я в жегата, лягала в него за малко и излизала. Мразел ги. Всички искали да го убият. А му се живеело. И така, докато един ден в него сложили кутия с бонбони. За пръв път виждал шоколадови бонбони. А те били приказливи. Не млъквали. Разказвали за слънце и тропически гори. Треперейки от студ. За Топли реки. Разказвали за планини и птици. За маймуни. Не млъквали. А хладилникът със студено сърце не искал и да чуе за нещо топло. Искал бонбоните да се махнат. И това време дошло. Децата отворили вратата, грабнали кутията и ги излапали. А вратата останала да зее. Било лято. Топлината влязла в хладилника. Студеното сърце забило ускорено. И спряло. А хладилникът умрял. И отишъл на боклука. Стоял под слънцето. Ненужен. Но един ден го видял един човек, който търсел нещо, ама не знаел какво точно търси. Когато го видял, разбрал, че точно мъртъв хладилник търси. И казал:
– В тоз умрял хладилник има още много живот. Метнал го в каручката и го закарал в двора си. До къщата. В едно далечно село. И го изправил до дувара. После махнал вратата му. Постлал по рафтовете му топли стари дрехи. Прибрал се и си налял ракия. И резнал салатка. После се стъмнило. И от храстите излезли пет котета. Огледали се страхливо. А после влезли в хладилника. И се сгушили до мъртвото му сърце. А когато някой се сгуши до мъртво сърце, то става живо. Така станало и сега. Сърцето на хладилника казало:
– Туп туп. Туп туп туп туп…
А котетата замъркали. Хладилникът бил зяпнал с уста от учудване. То може и да не е от учудване, а щото му били махнали вратите, но зяпнал. А сърцето биело. Силно. И топлело. Пет малки котета. А те спели. И мъркали.
И хладилникът разбрал, че няма нищо по-хубаво от това да топлиш. Някого. Нещо. Някога.
После заспал и той. После се съмнало. И де що котка имало по махалата, дошла на гости на петте малки котета. И там останали. А мъжът бил доволен. Мишките, които тичали по къщата и двора изчезнали. А той си мислел, че това е дело на котките. И слагал пред хладилника обилна храна. А когато се мръкнело, от тъмнината излизала котки. И мишки. Хапвали. И влизали в хладилника. На топло. А той ги топлел. И мишките, и котките. Даже и две кучета топлел. И бил жив. По-жив от всякога.
Това е.
.
Роси Георгиев