…Живяла нявга в далечна страна
жена със дарба свещена:
лекувала жени, мъже и деца
посредством любовта си неземна.
Докосвайки с ръце или мисъл плътта
енергията през нея се спускала,
и случвали се тогаз чудеса –
болестта им в миг ги напускала.
Макар че можела така цери
и живеела тя утеха да дава
намерил се противник, уви,
научил за нейната слава.
Дарба било е, но и орисия
за нежната, крехка девица.
Обвинил той в черна магия
жената, същинска светица.
Насъскал глутница кучета гладни
срещу белия гълъб във тяло,
за кръвта й те тъй били жадни,
че нахапали я зверски изцяло.
Любовта небесна я изцелила
и макар че боляло безмерно
тя всичко тогава простила.
Ала в мъжа все тъй било черно.
Решен докарай да я погуби
на площада запалил е клада
и с яростни, черни подбуди
завързал я той без пощада.
Горяла, горяла жената-светулка
дори без звук да издава
и сякаш била бебе във люлка
понесла се мигом тогава.
Поела към своя Дом наобратно
с душата си чиста смирена
и знаела, че занапред тя стократно
ще бъде отново вселена…
Изминали много, много лета
и жената отново родена
мъжа срещнала на тази Земя,
влюбена в него била и…сгодена…
Откъс от „Вселена“.
Маги-Амира
