Списание Литература

Емил Лазаров

Прибрах мама да живее при мен. Завинаги. Нищо не планирах предварително, просто един ден я взех, с една чанта. В чантата – чорапогащник, чехли с надпис «Най-добрата баба на света» (подарък от моите деца), топъл халат с риза и незнайно защо една калъфка за възглавница. Мама сама си събра нещата.

Сега при мен вкъщи вече три седмици живее старичко момиче на около четири години. Слабичка, с белоснежен кок на главата, с памучни чорапи набрани на хармоника на глезените. Тя се разхожда по коридора, суркайки меките и топли чехлички, внимателно спира пред прага и високо вдига крака, сякаш прекрачва невидими препятствия. Усмихва се на кучето в коридора. Чува невидими хора и ежедневно ми разказва новини за тях. Срамува се и много спи. Внимателно отхапва от шоколада (аз постоянно ѝ оставям в стаята шоколад) и го запива с чай, държейки чашата с две ръце – едната ръка силно трепери. Страшно се страхува да не загуби от тънката си ръка венчалния пръстен, постоянно проверява дали е там. И аз изведнъж виждам, колко е стара и безпомощна. Тя просто се предаде, отпусна се и престана да играе ролята на възрастен. И довери напълно, абсолютно напълно, даже и за най-дребните неща, своя живот на мен. И най-важното за нея е когато аз съм си вкъщи. Тя така облекчено въздъхва, когато аз се прибирам, че аз се старая да не отсъствам дълго.

И ето отново варя супа всеки ден за обед, като на децата в миналото, пак на масата се появи малка купичка с курабии.

Какво чувствам? Отначало – ужас. Тя беше самостоятелна, през всичките три години след смъртта на татко тя искаше да живее отделно сама. Аз я разбирах – за първи път през живота си, на осемдесет години мама можеше да прави това, което поиска. Но този проклет вирус пречупи мама – двата месеца сама я събориха и психиката ѝ рухна. Сега чувствам жалост към тази нежна Вселена, любов и нежност. Аз прекрасно разбирам по кой път ние с нея вървим. Аз силно се надявам, че този път ще бъде щастлив за нея – с любимата си дъщеря, в топлина и уют. С домашна баница и кюфтенца. Останалото за мама вече няма значение.

Вече имам вкъщи дъщеря на осемдесет и три години и аз съм щастлива, че Бог ми даде възможност да направя нейния залез щастлив, а моя нататъшен живот – спокоен, без душевни терзания. Мамо, благодаря ти, че те има. Бъди с мен, моля те, по-дълго…

.

Автор: Mila Miler

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *