Попаднах в лек инцидент. Незначителен. Цената на полирането на драскотината е чаша кафе. И като цена, и като време.
– Знаеш ли коя съм аз?!?
Жена на около трийсет и пет години бързо слезе от колата. Руса. В черно палто и алени устни.
За да се покаже интонацията на изречения въпрос, фразата трябва да бъде написана изцяло с големи букви.
Дамата се приближи и повтори въпроса малко по-тихо, като го снабди с неподходящо наречие.
– Ти изобщо знаеш ли коя съм?!
– Не – честно си признах.
Но ми стана интересно.
– Аз – тя направи пауза за три удивителни знака и изтърси – съм заместник Началник Данъци.
Не запомних от кой район.
Честно казано, заглавието „Главният опитен образец на пластичния хирург Кацман“ би било по-подходящо за нея.
И се кълна, че ако тя беше произнесла това, щях да ѝ стисна ръката. Всичко би изглеждало честно, уместно и оправдано.
Но не.
Тя е Заместник Началник Данъци. Произнася се като Дъщеря. Бог. Слънце
Това е любимият ми жанр. Неподкупен.
Нищо в живота не ме ободрява така, както тази отвратителна високомерност на насекомо, надарено с въображаема власт.
– Кажи ми, лельо, защо, по дяволите, произнасяш позицията на един обикновен чиновник с такъв апломб, сякаш си измислила пеницилинът?
Написала си бестселър. Създала си синтетична ДНК. Доказала си теоремата на Ферма.
Може би поне си танцувала под купола на цирк дю Салей?
Не? Тогава какво?
Защо мястото на един нает мениджър, обслужващ персонал на данъкоплатците, във вашите уста, отменя законите на гравитацията? Вие изобщо не докосвате земята.
Да, да, виждам лека празнина между изцапаната настилка и велурените ботуши на Гучи.
Но най-неприятното е, че ние, смъртните, ѝ позволихме да се възнесе.
Ние изпращаме децата си на училище, където в залата висят портрети на местни лидери, а най-големият функционер от градската управа винаги е поканен на първа линия.
Ние сме тези, които се подмазваме на инспектора. Ние сме срамежливите служители на отдела и неудобно пристъпваме от крак на крак за някакво разрешение и в какъв размер да бъде то.
Ние ги направихме небесни.
Но както се казва, никога не е късно да се поправят нещата.
– Да, отивай на майната си – искрено казах на лелята.
Край.
P.S. Забравих да кажа. Драскотината е на моята кола.
.
Анна Джин
