🇧🇬❤️🇧🇬
ЕНИЧЕРИ
Змей Горянин
От горния край на селото се понесе провлачен писък. Кучетата страшно завиха, разнесоха се два изстрела и настана пак тишина. Три дни вече селото живееше под ужасния гнет на една рота еничери, дошли да събират „живия данък“ – 10-12 годишни момченца, предназначени за попълване на еничарския корпус. Цели три дни селото осъмваше под плясъка на бича и замръкваше с писъците на нещастните майки, чиито деца биваха отвличани в лагера на еничарите. Сякаш чума беше нападнала хубавото богато село. Хората се движеха с приведени глави, мрачни и разплакани. Защото всички знаеха какво значи еничерин. Малките момченца биваха най-грижливо избирани. Събираха най-здравите и хубави деца, отвеждаха ги в Цариград, там ги потурчваха и обучаваха на военно изкуство, а после ги пращаха обратно в България, като 25 годишни мъже, забравили всичко минало, за да грабят и избиват собствените си братя и сестри.
Комисията, която избираше бъдещите еничари, или както всички казваха „живият данък“, се състоеше от един офицер и двама подофицери. Край тях сноваха десетина войници, които пазеха реда и отвеждаха избраните момчета до лагера, другата част от ротата се грижеше да не избягат отвлечените деца.
Комисията заседаваше на пейката пред Ахмедовото кафене, а на салкъмчетата пред кафенето бяха завързани три коня: конете на офицера и двамата му помощници.
Момченцата минаваха едно след друго. Едните биваха одобрявани и с плач се разделяха от своите близки; другите – грозните и хилави – биваха освобождавани и страхливо се спускаха към домовете си.
Ето пред комисията застана едно прекрасно дете. Макар 15 годишно, то бе едро, мургаво момче със здрави мускули и живи, черни очи.
Офицерът го погледна с истинска радост:
– Браво! Юнак и половина!
Всички селяни събрани около печалното зрелище зашумяха. Малкият красавец бе любимец на цялото село, макар че беше син на бедна вдовица. И сега еничарите идеха да го отвлекат.
– Как ти е името? – запита офицерът.
– Велко.
– Хубаво име! И ти си хубаво момче!
– Хубав съм, защото съм българин.
Турчинът се намръщи.
– Ще дойдеш ти с нас в Цариград, да видиш как добре се живее!
– Ба, – отвърна Велко. – И тука добре се живее, стига да си добър човек.
– Да, но тука ще останеш прост селяк, а там ще станеш велик пълководец.
– И баща ми е бил селяк, и дядо ми е бил селяк. Защо и аз да не бъда? Ако всички станеха пълководци, кой би обработвал земята?
– Грозните и глупавите, – разсърдено викна офицерът. – Водете това твърдоглаво момче! – заповяда той на войниците си.
Но тук стана нещо неочаквано. Преди още войниците да доближат до него, Велко се спусна към салкъмчето, където бяха привързани конете, отряза един от поводите, метна се на коня и полетя като стрела.
Еничерите за миг замръзнаха по местата си, после скочиха на двата коня и се втурнаха след смелия беглец.
Над селото се издигаше висока отвесна чука. Пътеката, по която се спусна Велко водеше точно на върха на тая чука. Но той нямаше време да размисля и избира път. Единственото средство за спасение беше да бяга бързо, и той бягаше. А след него летяха преследвачите му, въоръжени до зъби. Те почти го догонваха. За миг летящите конници се загубиха из храстите, растящи по склона на чуката. Селяните с трепет очакваха да видят края на неравната борба: едно дете – срещу двама силни, калени в боеве мъже. Изведнъж на върха на чуката застана малкият конник. Той със сила задържа коня почти над самата пропаст, обърна се и спокойно започна да чака преследвачите си.
На върха се показа вторият конник. Раздаде се изстрел. Велковият кон подскочи и се повали. Но Велко успя навреме да се изправи на крака, дочака еничерина, като котка се подхвърли и заби ножа си в гърба му. После изтича до края на чуката, прекръсти се и скочи в бездната.
Селяните извикаха ужасени.
– Храбро момче, – прошепна офицерът. – Същински юнак! А какъв пълководец можеше да стане от него…
***
Отдвна са умрели всички, които някога са били измъчвани и преследвани от еничерите. Времето е заличило даже надписите от кръстовете им.
А над село Писанец има една висока отвесна чука. Тя носи името на едно храбро дете, което предпочете смъртта, за да не измени на народа си.
Времето не може да заличи грамадната Велкова чука.
