Красиво, лъчезарно, крехко момиченце на около седем, тъжна жена и безразличен мъж, който говори по телефона. Детето и жената ме поздравяват. Правят го мило. Мъжът е високомерен. Говори по телефона и дори не ни поглежда.
На Елза ù шарят очите. Палавница е. С годините съм станал експерт. С периферното зрение и големия си мозък съм като скенер. Огледа тъжната жена, но по-подробно се спря на мъжа ù. Избрах си я аз. Защото се примирих. За всичко са виновни неуспешните ми връзки. Цяла върволица. За краха им поемам цялата вина. Явно не съм стока. Какво друго да си помисля?
Елза го наблюдава. Уж прави нещо друго, но добре го оглежда. Не съм ревнив. Не и по традиционния начин. Все ми е тая по кого се заглежда.
Онзи не остава безразличен. Забеляза я. Коцкар. Веднага промени тембъра и изразните средства в разговора си по телефона. Много са елементарни. Тези двамата, които седят един срещу друг. Чудя се кого от тях да вкарам в другия. Не по традиционния начин. Хващам едното тяло и го забивам в устата на другото. После, вместо да му роди тя дете, той ще ù роди. През главата. Както се е родила Атина Палада от Зевс. Този и Зевс. Прекалих.
Не ме интересува. Говоря глупости. Мисля глупости. За микросекунда. Сигурно съм насъбрал, подобни дерайлирали секунди за цял един кучешки живот.
Поглеждам към тъжната жена. Седи вляво от мен. До мен. И тя ме поглежда. Разбрахме се отведнъж.
Навивам си цигара. Зелена ябълка…
Зелената ябълка е еликсир. Няма нищо общо с обикновената цигара.
Правя микроскопичен жест към жената с тъгата. Веднага ме разбра. Тъжните са много възприемчиви. Кимва ми, че е съгласна да запаля. Че няма нищо против.
Пуша и отпивам от питието си. Главата ми леко и комфортно намества съдържанието си от нетрезви мисли.
Мъжът на масата не е доволен. Че пуша. Нервен е, че поисках разрешение само от жена му. Съжалявам. Ти говореше по телефона. Бастун.
Той не е реален. Някаква елементарна рисунка с водни бои. Зарязана под проливен дъжд.
Небето е ясно. Докосвам с поглед стотици звезди. Много искам при тях. Нищо, че ме е страх от високо. Времето е много приятно. Леко подухва. Приятен гъдел. Срещу мен мракът скрива планината. Предлага ми да играем на криеница. Няма да се мръдна от мястото си. Дано нощта не се обиди.
Котка ми се мотае в краката. Сива на бледи райета. За малко да я настъпя по главата. Изсъска. Захапа ме за прасеца. После избяга. Никой нищо не разбра. Защото не се разплаках. Не харесвам котки. Цветът им е без значение.
Вдигам си крачола и виждам как се стичат тънки кървави вади по задната долна част на крака ми. Към глезена. Тежко съм ранен. Ще извикам санитар. Не участвам във „Взвод“. Знам. Мразя котките. И те мен. Често ми се случва животни да ме нападат. От всякакъв вид.
Изправям се. Ще отида до тоалетната да си измия кръвта.
Влизам в закритата част на заведението. В него се разминавам с тъжната жена и лъчезарното ù дете. И двете ми се усмихват. Аз също го мога. Усмихвам им се. От сърце. Усмивките ни се срещат. Това си е направо сблъсък. Роди се нещо приятно.
Тоалетната е наляво. Вдясно от мен, на една от масите, седят трима мъже. Може би са местни. Говорят си с персонала. Високо. Във вътрешната закрита част на механата са само те. Единият мъж ме впечатли. Стои изправен до другите двама. Облегнал ръката си върху рамото на единия. Висок мъж е. Да речем колкото мен. Не, по-висок. На възраст, приблизително, колкото моята. Тялото му е силно. Много тренира. Горната част на тялото. Пояснявам. Натъртвам. Взима стероиди. Гарантирам. Прилича на издънка от миналото ми. Краката му са като на скакалец. Ако съм на негово място няма да слагам къси панталони. Той е с тесни дънки. Прасецът ми кърви, но е почти колкото гръдния му кош. Метафора. Ръцете му са татуирани. Нескопосано. Някой се е учил на него. Разбирам от татуси. Видът му е страшен. За лаици.
Правя цялото това описание заради нещо, което той каза и аз чух. Нещо гнусно по адрес на тъжното момиче. Зад гърба ù. Почти в очите ми.
Тя не ми е никаква. Виждам я за първи път. Вероятно и за последен.
Дебилите винаги са ми били проблем. Отвикнал съм да се замесвам в свади. Трудно ми е обаче да избягам от себе си. Мога и да го подмина. Спокойно. И човека, и проблема. Никой не ме закача. Разбира се. После ще се опитам да забравя наглата му, ехидна, злорада физиономия.
Не, няма да мога. Това е причината да се спра. Да погледна в лицето на вулгарния мъж, забучено върху широки рамене, едри татуирани ръце и крака като фиби за коса на момиче. В момента по фитнес залите е пълно с такива – едри тела, с крака на скелет. Може да е мода. Дори си ги епилират. По-добре да си пускат косми, за да им изглеждат по-значими. Нозете.
– Наистина ли харесваш задника на жена ми? – питам го директно. Съвсем откровено искам да ми каже. Без заобикалки. Инициирам диалог. Хората трябва да си говорим. Как иначе да се опознаем. За първи път съм в това село.
Чух го да коментира момичето, с което се разминах и да цъка с език. Тя не ми е жена, но той няма откъде да го знае.
Гледам го и се чувствам адски засегнат. Объркан съм. Приемам тъжното момиче като своя сродна душа. Дори си проектирам в главата как този изрод я опипва насила. Това не е борба за справедливост. Аз адски я ревнувам, а той шумно поруга честта ù.
Мъжът, който гледам, е изненадан и не знае какво да ми каже. Или е тъп. Или и двете. Мотивацията ми го смущава.
Най-вероятно ще се сбием. Макар, че в подобни моменти едрите се притесняват и се разколебават. Не е задължително. Другите двама обаче са пияни и може би тримата ще се пробват. И аз не съм напълно трезв. От алкохола, но и от начина ми на живот. Сякаш в рамките, в които съм се разпрострял от години, дишам само алкохолни изпарения.
Не съм експерт по бойни спортове. Ама никакъв. Животът ми обаче ме сблъска с подходящите хора.
Не съм обсебен от това да победя. Изисквам от себе си единствено да не бягам панически от предстояща битка.
Нямам много варианти. Две-три комбинации. Спрямо партньора. Не ми ли помогнат – нямам друго какво да си предложа. Малко по-късно обезболяващи. Ако съм в съзнание.
Най-накрая ми отговори. Достойна постъпка.
– Харесвам задника ù. – призна си този, в чието лице съм вперил поглед. Похвално. Значи може да си го позволи. Публично да цъка с гнойния си, миришещ на гниди и гнило език. След задниците на непознати жени.
Онези двамата не го поощряват. И този се двоуми. Отвърна ми просто, защото не измисли никакъв по-добър начин да отстъпи. Пробва се. Може пък аз да се стресна. Нямам толкова мускули като него. Беше отдавна.
Нещо преля. Нещо като волтова дъга ме изблъска. Бентът се скъса. Бесният прилив мина през мене за миг. Беше достатъчно. Аз съм колба от смесени чувства. В мене ври разтвор само от взривоопасни смеси.
На фона на тази лавина от злост, видях просто лицето на едно тъжно момиче и за финал – цъкането с език на този измекяр.
Искам да си измия кръвта от прасеца. Заради скапаната котка.
Вече не знам кое е лудост и кое е нормално.
Ще се сбия, за да си помогна…
Заради непозната жена? Не. Друго ме терзае. Стои извън рамките на импотентния ми бит.
Много бързо стана. Експлозия. Взрив. Радиоактивен прилив.
Леко приведен се врязах в тялото без крака. Впих се и забих рамото си в гръдта му. Увих ръце около тялото и то загуби баланс.
Две парцалени кукли се строполиха върху отрупаната с прибори маса. Шумно. Той беше отдолу. Мотивацията ми над него. После беше лесно…
Елза отчаяно иска да разбере защо съм се сбил. Болят ме ръцете. И на мен не ми се спи. Последното, което ще направя, е да разговарям за случилото се с нея. Става досадна.
Взех си душ и съм гол на терасата. Само с хавлия на кръста.
Гърдите ми са още загрети и влажни. Навън е вече студено.
Отдавна не съм се бил. Адреналинът още кърти пластове тъкан отвътре в главата ми.
Хладно е. Затихваща лава съм. Сядам на стол. Всичко е от дърво. Пред мен е мрак. Напрягам се да различа поне дърветата в началото на гората. Очите ме болят. Приятно е. Тялото ми леко стене. С него в момента не сме в унисон. Все пак му благодаря. Справи се чудесно.
Мълчи ми се. Така страстно ми се мълчи, че чак си мисля колко добра идея е никога да не проговоря. Ако млъкна за година, може и да стана телепат.
– Заради жена ли се сби? – въпросът е на Елза. Много ù е важно.
– Какво разбираш ти от жени? Заради себе си го направих. – истината ù казвам. Искам да се разкара.
Свивам си цигара. Бавно и търпеливо. Запалвам. В краката ми има чаша. Отпивам глътка вино.
Встрани има друга къща. Една идея по-близо до гората. В съседство е с нашата. На верандата, изцяло от дърво, стоят тъжна жена, красиво дете и безразличен мъж. Тя гледа към мен. Не ме вижда. В тъмното съм. Гали с ръка легнало в краката ù голямо сиво куче.
Мъжът носи куфар. Явно си тръгват. Посред нощ?
Телевизорът в стаята работи. Изключвам го.
Заспивам последен. Жената до мен може и да е будна.
Нещо си помислих. Не знам дали не го казах на глас. Понякога нехая за последиците.
Ще счупя рамките. Ще съм извън клишето.
Колко само съм духовен след нещо толкова плътско.
Не съм го казал на глас. Забравих, че съм телепат.
К. И. К.
.
Константин Кацаров – Автор
