ЗА ДУМИТЕ И КАМЪЧЕТАТА
Прибирането ми от работа с нищо не предвещаваше истинския миг,който Вселената ми бе приготвила. Автобусът уморено търкаляше колелата си към поредната спирка и вечер. Ето го и поредния завой – на “ Канала“ и “ Оборище“. Возилото изнесе предната си част и аха цялото да се озове на спирката откъм “ Испанската гимназия“, но нещо му попречи. В това време дочух недоволния глас на шофьора, до който бях застанала:
– Айде бе,Барни Ръбъл, къде си бе? Вижте я само как бавно пресича? – ехидият му глас се впи във въздуха. – Къдее си,бее оп,оп айдеее раз, два, три…-продължаваше той.
Бурни смехове на групичка ученици и подвиквания се сляха в едно.
Погледът ми се залепи върху жената, предизвикала огнения гняв на шофьора. Не, не, не можех да объркам бялата коса,патерицата,осанката! Това бе баба Вяра,която чувствах и приемах като моя баба. Въпреки че избягвам да правя публично забележки и да участвам в спорове, се чух да казвам високо и с леко потрепващ глас:
– Познавам жената, на 95 години е, въхищавам се на силата и духа й!
Настъпи мълчание.За кратко.Шофьорът още по-непримиримо рече:
– Знаете ли, за втори път я виждам и все ме бави, а имам график,график.Айде бе, Барни, айде движи! – безчувствено наблюдаваше изкривеното тяло на жената как усилно напредна едва-едва. Бурни смехове се чуха отново.
-Знаете ли, пожелавам Ви на нейната възраст да се движите и да сте в добро здраве,както и да няма кой да се отнася лошо с Вас,така както Вие направихте днес!
Не чух отговора му, но гърбът ми, улови негативните вибрации на гласа му, докато слизах. Забързах към леля Вяра. Тя току що бе достигнала тротоара. Ех, как ми се зарадва само! Винаги душите ни празнуват, когато се срещнат.Сърцето ми се сви.Пътят на леля Вяра съвсем бе окъсял.Усещат се тези работи. Годините се опитваха да я откажат от живота, но тя все още го сръчкваше с патерицата си. Продължаваше всеки ден да излиза.“Това ме крепи“ , каваше ми тя.Усетила ръката ми,намери опора. Подаде ми торбичката с пазара си и закретахме към дома й.
– Бързаш ли?- загрижено ме попита тя. Бързах, разбира се.И аз като всички, все бързам. Усетила, тежестта на тялото й, разбрах, че пътят от 7-8 минути,ще вземем за близо час и на глас казах:
– Лельо,Верче тази вечер не бързам.Всичко е наред.
Тя сякаш това и чакаше, и разговорът потече-топъл,човешки,непринуден.От онези, дето дълго ги помним. Пъплим бавно по “ Джовани Горини“, спираме,после пак потегляме.В това квартално пътешествие сме само моят и нейният живот-преплитат се, криволичат пътеките и се докосват.Разказва ми за децата си,пита за моите, но най-вече за моя калпазанчо.Последният път ме завари угрижена за него.Личеше,че ни е мислила. Пуснах й клипче от репетицията му по пеене.Усмихва се, но явно не чува добре изпълнението.Потегляме отново.Докато вървим, три пъти и звънят хора,които я търсят, за да ги утеши.Едва върви,но за всеки цяр и дума намира. Докато разговаря с нейна приятелка, ми звъни моят син.Уговаряме се да се видим пред леля Вяра. След по-малко от 5 минути ни настига и той. Двамата се прегръщат радушно. Сетне, хей така от нищото, Тони запява „Топъл дъжд, чакан дъжд,плиснал в миг и отшумял…“Този път леля Вяра е чула всичко. По природа твърда и горда жена, се разплаква. Прегръща Тони, очите й като същински езера, го гледат невярвящо, после и мен гледат топло.
– Много, много бях притеснена за теб,Тони,за майка ти! Нямаш си представа как напълни деня ми, дете! Всеки ден да благодариш на Вашите,да ги радваш,момче! Ти ще направиш с гласа си чудеса,така да знаеш! -като същинска наречница редеше думите тя, а синът ми я гледаше развълнуван. Окуражен от реченото, тропна и две хора на улицата. Думите й хванаха духа му здраво и му вляха сила и вяра. Прегърнахме се и тримата, после пак и пак.Като се поуспокои баба Вяра ни попита :
– Помните ли как се запознахме преди 7 години? Тони, ти ме закачи,а майка ти бе с бебешката количка и сестра ти в нея.Тогава нямах какво да ти дам. Подарих ти…
– Камъче,едно кафяво камъче ми подари-пламнаха въгленовите му очи.
– Точно така,моето момче.Пази това камъче!То ми бе подарък от мой познат,ходил в Индия. Носело сила.Не го губи никога!-заръча му тя.
Сетне взе ръката му и я допря до бузата си.Същото стори и с моята. Прегърнахме се пак, и пак. И тримата знаехме,че ще помним тази пролетна среща, както и онова кафяво камъче. Завинаги…..
Кристина Палазова – Димитрова
есента на 2023г.
