ПАМЕТТА НА ЗВЯРА
Веднъж отидох в южен крайморски град, за да посетя един приятел. Вървя си по насипа в един спокоен пролетен ден и виждам възрастен мъж, седнал на пейка, а до него вълк. Не беше възможно да бъркам: по едно време работех като гледач в резервата, бях виждал достатъчно от тези вълци и успях да се влюбя в тях.
И сега: в южния град – северен вълк! Голям светлосив, великолепен мъжки, седи в краката на собственика и гледа морето.
Любопитството ми беше толкова голямо, че, като направих няколко кръга около пейката, не издържах и седнах до мъжа. Представих се и попитах: откъде се е появило това чудо в един южен морски град?
Човекът с любов погали главата на неподвижния звяр, усмихна се и разказа историята за вълка.
– Самите ние сме северняци. Там живеехме и работехме. Аз бях шофьор. Аз и жена ми решихме, че като се пенсионираме, ще отидем на юг. Даже си избрахме града. Идвахме няколко пъти тук. Влюбихме се в града и морето. След безкрайния студ и сняг този град ни се стори като рай.
Всичко беше решено! Мечтата ни се сбъдва: пенсията ни чука на вратата, децата отдавна живеят самостоятелно. Предстои спокойна старост на брега на топлото море. Красота!
Аз бях шофьор на един шеф. По тези места имаше доста вълци. Даже ловният сезон се откриваше всяка година за тях.
Аз самият не обичам лова – съжалявам животните! Не разбирам това хоби. Ако е за препитание… да. Но само да се фукаш един на друг… Защо? Звярът също е жител на Земята.
Такааа…
Веднъж отидох от името на моя шеф в съседния град. Той самият беше зает и ми поръча да взема някакви документи.
Ловният сезон за вълците вече беше открит. Карам покрай една малка горичка и чувам изстрели. Е, мисля си, на бедните животни им започва една тъмна страница.
И тогава едно младо вълче изскочи на пътя. Младеж. Беше вече есен, вълчетата бяха пораснали. Така те преследвани, биваха разстрелвани с целите им семейства.
Този младеж беше ранен. Прострелваха ги във врата или под лопатката, за по сигурно…
Този малък вълк имаше късмет. Куршум беше попаднал в лапата му, по точно в пръстите. Беше повече уплашен, отколкото пострадал от раната. И ето го на пътя пред колата. Вълчето ме видя и замръзна. Спрях, слязох и седнах пред него, то не си тръгна. Седи, трепери и ме гледа.
Отново изстрели. Разбрах, че вълчето никога повече няма да види майка си и братята и сестрите си.
То присви уши и влезе през отворената врата в колата и дори се скри под седалката. Заведох го на безопасно място, превързах му лапата, доколкото можах. Не изръмжа, а само ме гледаше и трепереше.
Оставих го далеч от ловците, а то се качи на един камък и ме гледа оттам. Какво да правя? Имах варено месо – жена ми го бе дала за из път. Дадох го на вълчето и го покрих с якето си. Твърде много трепереше, горкото.
Тръгнах си.
Ден по-късно се върнах на мястото, където бях оставил вълчето. Якето лежеше на скалата. Нямаше нито вълче, нито месо. Да, парцалът с който го бях превързал беше там.
Взех якето, пожелах късмет на вълка и се прибрах.
Измина една година в суматохата на живота.
Сезонът на лов за вълци започна. Шефът ми реши да ловува, но колата му, за късмет, не работеше. Помоли ме да заведа него и приятелите му до сборното място на ловците. Издаде ми пътен лист. Взех него и още двама за лов. Местният ловец се беше постарал – събрал цяла компания желаещи да стрелят по вълци. Приготвил обхода. Тръгнаха…
Седях в колата, дори не излизам – от това ми се обръщат червата.
Заспал съм. Изстрелите ме събудиха. Реших да изляза и да се разтъпча, докато няма никой. Само готвачите приготвяха храна за ловците.
Тръгнах по пътя и ето изведнъж, млад вълк скача право към мен! Уплаших се, а той, знаете ли, подуши въздуха, тръгна към мен и седна срещу мен. Погледнах го, бащице, но това е моят кръщелник, вълчето! Ето и пръстите на предната лапа, осакатени от изстрела.
Вълкът се приближи, подуши ме и… се сгуши до мен.
Замръзнах. Е, мисля си, какво ще направи сега, ще ме удуши или ще си тръгне?
И тогава се досетих – вълкът търсеше защита от мен, запомнил ме е! Повиках го и той тръгна! Качи се спокойно в колата и аз го закарах направо в къщи.
Бихте казали, че това е безразсъдна постъпка? Може би. Но изведнъж осъзнах, че не този път, а следващия, този необичаен вълк ще бъде убит и реших да го спася.
Вкъщи съпругата се сгуши от страх в ъгъла и постави ултиматум. Или тя, или вълкът.
И този „грешен“ вълк легна на пода в коридора и заспа.
Така той остана при нас. Мисля, че може би вълчицата се е разхождала с местния мъжкар, случва се в природата, затова вълчето се оказа с кучешки характер. Кой знае!
И така. Оформихме си пенсиите, отлетяхме до този град и си купихме апартамент. И възникна въпросът за транспортирането на вълка. Не исках да го оставям, ние свикнахме с него, влюбихме се, а той беше… послушен, нали знаеш… даже беше удивителен.
Трябваше да тичам доста, да платя на този и онзи, но вълкът, дегизиран като овчарско куче, беше докаран тук, в този град и трябва да кажа, че той се държа образцово.
– Да, Батир! – Мъжът с любов погали главата на вълка.
Вълкът леко раздвижи опашката си и отново замръзна в целия си зверски блясък.
Погледнах го и си помислих. Каква сила е принудила този свободолюбив звяр да замени свободата за клетка в апартамент?
Вероятно има „грешни“ животни, които помнят човешката доброта, доверяват се на хората, готови са да споделят живота си с тях, благодарни за човешката доброта и любов…
А казват, че животните нямат дългосрочна памет. Това не е вярно. Всички те помнят. Помнят…
Вълкът гледаше в далечината, към морската шир, жълтите му очи бяха съсредоточени и внимателни, тялото му беше напрегнато. Красив вълк, седнал в краката на мъж на морския бряг, беше фантастично!
Хищник, който се е влюбил в човека, разменил свободата за живот, до своя спасител, доброволно напуснал местообитанието си…
Очевидно беше грешният вълк, но това го правеше привлекателен.
Мъжът погали нежно главата на приятеля си и двамата погледнаха към слънцето, залязващо към морето, за през нощта. Слънчевите лъчи играеха в жълтите очи на вълка, грееха върху очилата на човека и двамата бяха пълни с някакво неземно спокойствие и доверие.
Човек и вълк.
Истински приятели, заклети врагове. Жителите на една и съща планета.
Тихо си тръгнах, за да не наруша космическото им единство, взаимното им проникване.
Човекът и вълкът гледаха към залязващото слънце и само чувствителното вълче ухо се обърна към заминаващия…
.
Татяна Лейн /
