Пътят към долната махала
Семейството ни беше голямо — баба Тяна, дядо Мараш, чичовците и чинките ми.
А аз — единственото дете — се губех като зрънце сред тях.
Къщата отесня, стените вече не побираха толкова живот и гласове.
Когато дойде време за подялбата, майка и баща ми поискали място от двора, за да вдигнат своя малък дом.
Но дядо Мараш вечеше решил друго.
Отсякъл кратко, по неговия си начин:
– Вие ще идете в долната махала. На градинското място.
Там почти нямаше къщи — само три: на даскал Райчо Марашев, Стапанчовата и на Марините.
А нашето място беше старата кошара — една плевня, пълна със сено и слама.
Това трябваше да стане наш дом.
Помня деня, в който тръгнахме.
Татко впрегна колата с двете крави.
Майка натовари всичко, което беше получила от кумове и роднини, и един сандък с дрехи.
Сандъкът още стои — не като вещ, а като свидетел на времето.
Тръгнахме по пътя — татко води кравите, майка на каруцата, а аз тичам след тях, сякаш да не изтърва живота, който започваше отначало.
Постройката ни посрещна с празнота — една стая, един прозорец, една врата.
Когато валеше, водата влизаше вътре като непоканен гост.
Няма да забравя добрината на една съседка — видяла ме да спя на земята и донесе старото легло на децата си.
Беше 1945 година.
Родителите ми запретнаха ръкави.
Работеха на нивите, гледаха животни, събираха всичко, което трябваше да ни прехрани през зимата.
А аз — още малка — вече имах своите задачи.
Зимата давах сено и ярма, чистех, а през пролетта и лятото пасях животните по полето.
Знаех, че трябва да съм отговорна. Не исках да ги разочаровам.
А над всичко това стоеше страхът от бирниците.
Те идваха внезапно — събираха жито, памук, вълна.
Претърсваха къщите, да не би някой да е скрил нещо за децата си.
Помня как мама притихваше, когато ги видеше по пътя — сякаш самият въздух спираше да диша.
Мама често казваше:
„Човек трябва да е като мравките — лятото да събира, защото зимата е дълга.“
