Някаква топлина я сгря, припари в сърцето ѝ, стигна до гърлото и я стисна щом видя черните му блуждаещи очи. Още тогава реши да му помогне, ала душата ѝ се питаше:„ Ще го бъде ли?“, а отговорът неизречено тежеше. От очите ѝ се сцедиха две сълзи и паднаха върху сеното. Тия сълзи схрупа теленцето със сламките. А малко по-късно, гледайки болката в мъжките гърди, Татула се развълнува. „ Бива си го. Коя ли мома ще изгори?“ – помисли си тя и по страните ѝ изби руменина, която одухотвори лицето ѝ. Щеше да го лекува, пък после каквото стане, ще му бере греховете.
Навън трептяха звезди. Първескини раждаха и старци се прощаваха с белия свят. А в Атларци раненият беше между живота и смъртта. За радост животът се оказа по-силен и надделя. Щом първите слънчеви лъчи се вмъкнаха в стаята, Чолак отвори очи и потърси тази, която се грижеше за него.
Татула му бе сварила билкова отвара с мед и му даде да пие.
– Пийни! – каза му гальовно.
Устата му потрепера с благодарност, отпи леко, но се задави от думите, които напираха:
– Ти ме спаси…
Жената замълча. Раненият отпи още една глътка и попита:
– Коя си? Где съм?
– В Атларци си, в една от Мийковските махали. Аз съм Татула.
– Татула – повтори той името ѝ, сякаш да го запомни и се вгледа в нея. Дребна, слабичка, пъргава, с преждевременно повехнало бяло лице, което издаваше, че хубостта ѝ като да бе преминала, попрегоряла. Не бяха много годините ѝ, ала вдовишкият живот ѝ носеше много тегоби и те бяха като изписани връз чистия ѝ образ. Но имаше нещо благо в нея, което тегли. Незнайно дали това бяха очите с цвят на земя, ръцете, които лекуваха или устните, които умееха да се усмихват… Татула, ама че име си имаше! Нямаше как да знае, че баба ѝ бе Татуша и майка ѝ в желанието си да продължи името и да го подобри го направи отровно. Бяла беше Татула, белееше лицето ѝ както цветовете на мразеното растение. И името ѝ бодеше, както бодяха зелените плодове на зловонното, но тя израсна закърмена с добрина.
В този миг едно пъстро коте се завъртя около стопанката си. Тя му сипа мляко в пръстена паничка и го помилва, щом почна да лочи. После препаса престилка и захвана да меси. Край нея се вдигна облак бяло брашно, като че валеше ситен ноемврийски сняг. Татула точеше тънки кръгове и ги изнасяше с точилката да съхнат навън. И щом слънцето изсушеше тестените кръгове върху кенареното платно ги нарязваше на тънки ивици. Свещенодействието ѝ напомни на Узун майчицата му Надка, която вероятно се тревожеше за него. Нямаше как да знае, че родителите му го търсят под дърво и камък и сърцата им тръпнат в предчувствие за най-лошото. През горещниците майка му правеше пръхкава юфка за студените дни и му даваше да изнася тестените кръгове с точилката на кърпите върху плочника. Всеки път му заделяше малко и му сваряваше, защото знаеше колко много я обича. И Чолак се видя отново като петгодишно момче с купичка юфка със сирене, над която се издигаше пара. В парата бе неговото щастие тогава. Сега жената, която го спаси, отри ръце в края на престилката си и направи същото. Врящата вода глътна тестените късове, а образът на Татула постепенно се сля с образа на майка му. Приличаха си не само по очите с цвят на рохка земя, но и по ръцете, способни да разбият скала с милване.
– А твоето име? Ще ми го кажеш ли? –попита добрината.
– Узун – отвърна той едва и се отпусна.
Раната крадеше от силите му, но лечителката беше упорита. Правеше чудодейния мехлем, сменяше превръзките, догде болката се умори. Часовете минаваха, раната постепенно хващаше коричка под неуморните женски пръсти. И Узун от ден на ден се подобряваше. А Татула реши да не го пита нищо и да даде време на времето. Той сам щеше да ѝ разкаже. Достатъчно ѝ бе, че е жив и е до нея. Другото щеше да е по волята съдбовна, макар да копнееше за споделена обич. Имаше я с Варадин Кондов, но в живота нищо не става, както го мислиш – я нещо ще се изкриви, ще се счупи, я нещо не достига, та неговата свещичка живот угасна преди повече от шест години. Тогава и нейната свещичка се наклони и без малко да угасне, за да се слее восъкът. Година горя наклонена свещичката ѝ, все с изгасналата да е едно, но накрай Татула хвърли жалейката и продължи напред. С Варадин деца нямаха, ала гледаха буби и правеха коприна. Простила се с надеждата да роди, всяка буба ѝ бе станала рожба, всяка източи нишка към нов бъдник. И тъй унесена в шетня в златната просека на битието, мъжът, който да ѝ бъде опора и радост, сам ѝ се яви в уречен от небето миг. Откри го в яслата, сред слама, почти като Спасителя, рохко яйце му вареше, мляко му даваше да пие, гледаше го като го свой и го обикна. Молеше се само да остане при нея когато оздравее напълно. Нощем спяха отделно – тя в своето си легло, той, облечен в дрехите на починалия ѝ мъж –на миндера в стаята за готвене. Най-накрая Узун не издържа и я попита:
– Защо живееш сама? Имаш ли мъж или си мома?
– Вдовица съм. С мъжа ми сме пришълци от Трявна. В дивината ме доведе преди време, но явно така е трябвало да стане.
– Странно ми стана, че никой не иде в къщата ти. Ни за сол, ни за шепа боб.
Из “ До Боянския майстор“, Ивелина Радионова
