Верига за лунички
Сенките на дърветата сънено се протягаха, когато едно далечно бу- ху, бу-ху разкъса тъмнината. Кацнал на дъбов клон, бухалът пишеше писмо. Приличаше на старец, дочакал радост. До него – кукумявка –клюкарка плетеше елек от натрошени звезди за утрото. Не спеше Игнат. Чу ги, стана, сви си лист тютюн и запуши. Мислите му се върнаха назад, в детските му години, когато майското слънце ронеше огнени карфици над село Огняново – там, където се срещаха четирите планини. Пирин, Родопи, Славянка и Стъргач, упоени от дъха на салкъмите, тревожно протягаха каменни пръсти към малка къщичка на десния бряг на река Канина. Единайсет деца тогава деляха беднотията в нея. Кое от кое по-гладни и дрипави. Нямаше весели игри и смях от тъмно до тъмно, само очи на мъченици, които гледаха безнадеждно. Игнат, като най-голям, ходеше да помага на баща си – заедно работеха чуждите ниви. Майка му с парцалена черга завиваше залеза, гледаше по-малките му братя и сестри и се чудеше как да ги изхрани. Често скълцваше две-три лукови глави и сготвяше яхния. Сипваше я в голяма пръстена паница, разчупваше хляб и кой свареше да топне залък – наядеше се, кой не сварваше – гладен заспиваше. Много пъти Игнатиевият стомах къркореше по цяла нощ. Затова си беше решил да вземе имотна жена – да му е сито и леко. Така и стори, макар да бе беден и да нямаше нищо свое в бащината си къща. Луничавата Илинка си взе, че баща ѝ имаше тухларница. На него пък здрава ръка му трябваше и бързо склони да вдигнат сватба. Игнат запуши втора цигара и си спомни зеленото клонче, позлатено с варак, шарената бъклица на кръстника, а после първата нощ, в която останаха сами. Не докосна невестата си, гръб ѝ обърна и заспа. Само месечината видя Илинка, която плака, докато сънят не я пребори. Младият жених се събуди преди зазоряване. Тогава чу жена си да изрича в просъница: „ Светулки ли ми носиш, мале? Скриха се лятос, няма ги. Ама ти си ми намерила. От рая ли ги носиш, мале? Или и ти си станала светулка? Залепи ми една на челото с влажно пръстче да светя на най-личната си нощ! ”. Не я събуди, остави я да сънува. Споминала се беше майка ѝ отдавна и от тогава всичката женска работа на нея се беше паднала. Шетала бе на баща си и на двамата си братя Вачо и Бойко.
Игнат започна да прави тухли и заживя с Илинка без обич, без ласка, без блага дума. На втория ден след сватбата си каза, че ще преброи луничките по лицето ѝ , тия малки тъмни петна, които така го отблъскваха. Дълго се вглежда, има – няма петдесет преброи и се отказа. Грозна беше жена му и драга не му стана, макар да беше добра, от тия, които на обидените хляб носят, че и на змия вода дават. Заредиха се дни, прилични на дялан камък. Сипнеше ли се зората, отиваше в тухларницата, вечер се прибираше по тъмно да не вижда луничките. Напразно жена му искаше да се усети майка. Ръката му не се вдигаше да я погали.
Зимъс работата намаля. Игнат често – често се заседяваше вкъщи. Търсеше си работа – я нещо да поправи, я нещо да изкусури, но всеки път, щом до него се доближеше луничавата, лицето му пламваше ядно. Понякога я питаше нещо заядливо, а тя мълчеше, отвръщаше му уклончиво да не го сърди или се усмихваше благо. Ала разтегнеха ли се устните ѝ, луничките сякаш се удвояха. При вида на тая усмивка студът все повече завладяваше мъжкото сърце. Не успя да го стопли и пролетният повей от юг.
Тъй вървеше животът им до една сутрин, когато жена му, садейки цветя в двора, го повика да ѝ подаде мотиката. Сетне му рече да ореже самораслеците в двора и да стегне оградата. Причерня му, щото луничките вече се опитваха да направляват всичко наоколо му. И тогава пак се сети за онова, що отдавна бе решил – да се отърве от тях и хубавица да си доведе вкъщи… Дошло беше времето. В яда си тръгна към огнището и смъкна котлето с гозбата, дето изстиваше. Издърпа веригата, а саждите посипаха ръцете му. Но той бързо изтича в двора, промъкна се зад гърба на невестата си, пристегна я с веригата и я удуши. После завлече безжизненото тяло до постелята. Виждаше се черното, та затуй почисти врата ѝ с мокър парцал, натопен в сол, че от малък бе виждал майка си да ръси обилно петната от сажди със сол. Нареди я тъй, все едно е паднала и си е ударила главата, а веригата скри в сайванта. Погребаха я…
Незасъхнала още пръстта връз гроба ѝ , Ради, баща ѝ , като Пирина висок, изведнъж се смали, изгърби се и спря да влиза в тухларницата. Огняновчани се чудеха ще го бъде ли, а зет му не смееше да го погледне в очите. Едва мина помена на трите месеца, Ради легна и повече не се вдигна от постелята. Снахите му се редуваха да го гледат.
Потънал в мислите си, мъжът запуши трети тютюн. Този път вместо мирис на цъфналите вън акации долови смърт и ненавист от две зли кучета, наежили врат – Вачо и Бойко. Омаскарил се беше пред тях. Усетили се бяха те, че сестра им не си бе отишла по реда, щото кръвта всякога знае. Братовата кръв помни обич и силна омраза. Сигурно затуй на четирсте дни от смъртта Вачо погледна огнището и му рече:
– Що си сменил веригата, Игнате? Старата вършеше работа.
– Бъркаш, бачо. Същата си е.
– Гледам, тая още лъщи. Или ще речеш, че недовиждам?
– Тъй ти се е сторило – потрепери гласът му, не успял да убеди шурея си.
Жени и челяд си имаше тая кръв и три къщи бе градила. Оставиха го да си живее сам в третата, тая, дето бе наречена на сестра им и самотата да му е най-жестокото наказание. Игнат въздъхна тежко… Да бяха го прогонили, да бяха го убили, пък те напротив – жалеха го, макар в очите им да се четеше страшно подозрение. Милостта им го оскърбяваше, защото знаеше, че който жали врага си, дваж го превъзхожда. Надвил си беше кахърите, пари имаше бол да преживява доволно, ала споменът за луничавата започна да дълбае в скритото и полека – лека отвори рана. Нощем тая рана в сърцето му болеше силно, а на сутринта го водеше право в гробищата.
Пропяха втори петли. Краката сами го поведоха към сайванта, там, гдето беше захвърлил веригата. Видя я, вдигна я от земята и се вгледа в черното желязо. Дали пък луничките на мъртвата не бяха полепнали по него? Хрумна му странната мисъл да го закопае при тях. Там, на гроба ѝ , го завари и днес Кръстан, гробарят, докато се мъчеше да запали свещ.
– Пак ли си тука, Игнате? – попита Кръстан, виждайки го да седи замислен на големия камък до гроба на Илинка.
– Пак, бачо Кръстане. Видиш ли? – не гори, а уж няма вятър. Не ми иска свещите. Сърдита е – въздъхна вдовецът и подаде павурче с ракия на гробаря – Ланшна салкъмова съм донесъл да ѝ прелея гроба. На, пийни, спомени я!
– Леснината е за мъртвите. На живите се полага трудното. А земята е отворена рана. Ще глътне всички ни – изрече философски Кръстан, отля върху пръстта, накваси устни и нарочно насочи приказката към ракията – Силна е пукницата! И на мен ми артиса салкъмова от лани. Няма кой да я пие. Ей на, и на гроба на мойта Койна покара храст, че и цъфна.
– Животът всякога надделява…
– Тъй е. По два коша салкъм събирам всяка година, Игнате. Десет дена бъркам цвета и чак тогаз я варя. Варил съм и от чер бъз и от магарешки трън, ама от салкъма най си става.
– Салкъмът за всичко го бива: за ракия, за мед, за лек.
– От по-старите дървета обаче, става повече мед. Дано само не падне слана да попари цвета!
– Няма да падне. Стопли се времето, в косите на мойта Илинка расте трева, а тя сънува лято и светулки.
– Ама и ти какви ги редиш…
– Кръстане, вкъщи е толкоз тихо, че се чува как цъфтят салкъмите.
– Слушай ги, бре! Що ти пречи? Или чакаш да се засмее сърцето ти?
– Нищо не чакам. Късно е – въздъхна Игнат, погледна към гроба на жена си, взе шепа пръст в ръка и продължи – Предана ми беше. Ставаше рано и ръцете ѝ покой не знаеха що е. Оня ден, нещо ми потрябва, бръкнах в скрина, гледам плетката ѝ . Чорап захванала да ми плете, догде беше жива. Пък куките аха – аха, готови очите ми да избодат, че ми бяха очите все в имането ѝ . Пустите жълтици, дето и на кучето да ги дам, и то няма да ги яде. Тъй и не се научих да я обичам.
– Обич не се учи. Или го можеш, или не!
– Добра дума не ми идваше на уста да ѝ кажа. Затуй мълчах, все мълчах, като дърво.
– Че те, дърветата, не мълчат… Шумолят с листа, клони навеждат да прегръщат къде друго дърво, къде земята или птиче, догде не ги отсече някой. Чужденец си ѝ бил по душа. Туй е. Няма какво да я нищиш, свършила се е!
– Всичкото идеше от луничките ѝ. Сгрозяваха я.
– Млад си, не знаеш – трябвало е да се варди от слънце. Тънка кожа е имала. Ама търпението ѝ е било дебело.
– Е, тя все по слънцето ходеше. По мараня работеше. Изпъстри се и замяза на пъдпъдъчо яйце.
– И в най-грозната има нещо хубавичко. Да го беше открил, да се беше помолил да ѝ се даде хубост.
– Тя достатъчно се молеше. И за мен се молеше – да съм здрав, да съм добре, в сговор да живеем.
– Щом се е молила за тебе, значи те е обичала. Мойта Койна (лека ѝ пръст!) беше много набожна и все ми казваше, че ликът на Богородица ще надживее снеговете. И веригата на огнището вардеше. Едно време, кога ни венчаваха, майка ѝ с верига понечи да ни върже наужким , че да се сплотим и венчилото ни да е здраво като желязото. После я чух да казва: „ Гърнето все връз нея да е, да ви е сито! И пак тая верига за леко раждане на първородното ви да помага!“ Веднъж я питах: „ Койне, що толкоз я вардиш таз верига?“, пък тя ми рече: „ Веригата е силовита. Тя с огъня умее да хортува и крамолите в къщата в брънките си хваща.“
Дотежала беше тайната на Игнат, реши най-накрая да я разкрие пред някой, та затуй бръкна в торбата, извади веригата и рече:
– Ей тая ми улови силата. Първите дни след сватбата Илинка ми се примоли да я сваля, че нещо се беше заплела. Оправих я, добре стана. От тоя ден я гледах и мислех как ще я удуша с нея.
Кръстан изпусна лопатата, дето държеше и изумено се вгледа в черното желязо убиец.
– Що приказваш, бре? Та ти идеш тука ката ден?
– Вярно чу – с туй желязо турих край на жена си.
– Полудял ли си, що?
– Може и луд да съм, не зная. Ходя като замаян, откак я няма. Не мога да ѝ река по име, не мога да я повикам. Слепиха ми се устата от мълчане. Не ми стана мила приживе. Мила ми е сега, кога я няма и празното в мене владее. Сякаш от черната ме проклина!
– Бабини деветини! Още малко и ще речеш, че и от ръба на небето те вика. Като баба Еленка, дето все ѝ се привиждат сред облаците небесни пратеници. Небето ѝ затулвали, прекатурвали се връз главата ѝ, че и спорели облаците ѝ дали земята била обла или плоска. Чувал съм, одумват те понявга бабите, дето идат тука – хилаво ти било сърцето, затуй си дохождал често – често. А то какво било… Лошотия свършило туй сърце и дири начин да поправи. Ама има грешки, дето не се поправят.
– Да можех, бих върнал времето назад.
– Не става! С жена ми, покойната, сядахме коляно до коляно, хортувахме си тихо и кротко, мирно живяхме, всичко ни се редеше, догде не удари камбаната. То има кой да мисли за големите работи – и поглеждайки небето, Кръстан добави – Господ, той реди. Човешкият ред не е като Божият. Затуй е казано – по Божия правда. Човешката ръка забравя, прощава, дарува, обича, убива… Но аз знам – кой гази човешки закон, него стига небесен!
– Вярвай ми! Мислил съм да се предам на властите, да си изтърпя наказанието.
– Победил си себе си, разкаял си се. И да се предадеш, няма да я върнеш от оня свят. Стори добрина някому , зарад туй живей от тука нататък!
– На чуждите ли да помагам? Та аз от своите съм забравен! Теснотията ме изпъди и вече не ми е стъпвал кракът в бащината къща.
– Хлопнала се вратата зад гърба ти…, голямо чудо! Ти пък иди! От своите почни, първо на тях помогни, сетне и на другите!
– И мислиш – ще ми олекне?
– Работата спасява! За косата дърпа и те вади от ямата, дето си паднал.
– Мойта яма е бая дълбочка.
– И от дълбокото има измъкване.
– Как? Няма я Илинка. Препъвам се в цървулите ѝ , със сапуна, дето го прави лани, се мия, в кърпите ѝ се бърша, ръцете ми пак мръсни. Очернени от веригата. Пък по веригата сякаш луничките ѝ останали. Всяка брънка –си намерила и оттам ме гледа. Хилят ми се! Та дойдох да я закопая.
– Що? На червеите ли да показва майсторлък? Чорба ли да им вари? – задливо викна Кръстан.
– Да е при нея – почти прошушна Игнат – Знаеш ли, чини ми се, че ме пъди от тука.
– Ами върви си у дома, при имането ѝ! Пръстта един ден ще се рони и над тебе. Но до тогаз има още.
– Пръстта сляга. Заравнява всичко и все едно нищо не е било. Ще те послушам, ще си вървя. Голям ми е грехът, наказанието – дваж по-голямо – да не виждам луничките ѝ, да ме пощипва пустото, както пощипва сол в незатворена рана.
– То, пустото, и у дома шета. Не си само ти на тоз хал.
– Твойто е друго. Една молба имам – закопай веригата, хе до тоз камък, дето ни слуша досега!
– Остави я, ще я заровя! – съгласи се гробарят – Върви си и не казвай никому нищо!
Вдовецът махна с ръка и тръгна. Вървеше, без да се обръща назад. Струваше му се, че обърне ли се, ще види луничавата и че тая милозлива жена за пръв път ще го нахока. Излезлият лек ветрец довя отронен салкъмов цвят. Мъжът се наведе, вдигна ароматното цветче от земята и се замисли – прережеш ли пъпната връв на младенеца, той почва да старее. Старее и умира. Тъй е и с любовта и с всичко на тая земя. Утрето почва от днеска. Днеска е рожба на вчера. И тъй до безкрай… Тоя салкъм можеше сега в детско юмруче пчелите да мами. Негова рожбичка… Игнат смачка цветчето и продължи към вкъщи. Вървеше, а по лицето му се стичаха сълзи, сякаш да измият греха му.
А Кръстан, облегнат на лопатата, го гледаше как се отдалечава, догде не се превърна в малка точка. Сетне вдигна веригата и се замисли– не е ли и животът верига? Брънка по брънка захванати радост и мъка, хубаво и лошо, криво и право, болно и здраво. В желязна хватка уловени. Гробарят отмести големия камък, заръча му да мълчи за чутото и започна да копае.
Из „Писано с огън“, Ивелина Радионова
снимки: Българските корени
