Финал „Откраднато щастие“
Тъй минаваха дните им лятос – в труд и скрита нежност.
Срещаха се тайно, като крадци, по кюшета и скрити места.
Ала тревата, птиците и дърветата им бяха свидетели колко
се искаха. Без глас си думаха влюбените, с очи си казваха
колко се обичат и не помисляха за раздяла. То и как ли се
слага край на такава любов? Тя по-скоро би си срязала
вените със сърп. Щото сродници бяха душите им. С другар
в живота, пък самотни. И едва щом се видяха, се
разпознаха. Негова беше вече Цвета, неин беше Ясен – `
до гроб. Събираха се душите им, насън се целуваха, насън
се обичаха. И чудна беше тая любов – като вятър по
кокален гребен, като камък в течаща вода.
Малко преди есента да настъпи, лястовиците започнаха
да се прощават с лятото. Пък пчелите мед от хризантеми
чакаха да сбират. По листата на дърветата започна да
слиза хладина, а слуховете за тайната любов стигнаха
Драгановите уши. Побесня калоферецът, кипна кръвта му.
Не издържа предателството на жена си. Зъл човек беше,
но и злият от самотата се страхува. Пък и на мъжката му
чест бе посегнато. Прибра се вкъщи и от прага хвана Цвета
за косите. Блъска я, удря я, милост нямаше. Жената даже
не изохка, а това още повече го разлюти.
– Как посмя, мари? – процеди през зъби отчаяният.
–Ще ме срамиш пред людете, а? Дома ми ще мърсиш. Аз
син чакам от нея, тя се въргаля с кого завърне. Нозете ти
ще счупя – да не можеш да идеш при него, ръцете ти ще
счупя – да го не прегръщаш, устните ти с нож ще накълцам
– кръв да плюеш всеки път, щом за него се сетиш, кучко.
И неговият ред ще дойде. Няма да се отърве, вярвай ми!
Със сатър съм готов да го насека и на кучетата да го
дам, месата му да ръфат. Туй заслужава!
– Бий ме, убий ме, ако щеш! – извика невестата. –
Тялото ми можеш като бълха да смачкаш, душата ми не
можеш, Драгни. На душата ми не мож посегна. Нему е
наречена тя от раждането ми, че всяка душа сродната си
жадува. Негова стана, откакто първи път го видях.
– Млъквай, мари! Без зъби ще останеш след малко.
– Дотука беше мълчанието ми. С години ми
запрещаваш да говоря, да се радвам. Ама нищо не е вече
по прежному. Ха, да те видя! Удряй, удряй колкот можеш!
Озверял, недрагият и стопанин нанасяше тежки юмруци `
по снагата и, по лицето ` и, догдето нежното цвете спря да `
мърда, обляно в кръв на пода. Седна тогаз Драгни, стихна
яростта му и за пръв път в живота си заплака. Помен не
остана от грозното, дето му горчеше.
– Цвето, Цвето, що сторих? – погледна ръцете си,
покрити с кръвта на най-свидната си и, потресен от себе
си, продължи – Човек ли съм аз, таласъм ли съм? Що съм?
Цветооо…
Вдигна стъпканото си цвете и го понесе на ръце до
ложето. Сетне проми раните и ги намаза с билков мехлем,
дето самата тя беше правила. Една неделя мина, догде се
изправи Цвета. Очите и гледаха насилника си, но упрек в `
тях нямаше. Прошка му даваха, щото в любовта виновни
няма и пред любовта всички са равни. Съзнаваше Цвета,
че е първа и последна обич за мъжа си. И че колкото и да
я не показва, в сърцето си и той я усеща. Седем дена
милваше той ръцете и, а сълзите му капеха по тях. Страх `
го беше, че за последно ги милува, че цветето му ще умре
или че ще радва другиго. Милваше ръцете, дето бяха същи
хляб за него и мълчеше. Мълчеше и невестата му. Нямаше
я оная, предишната Цвета, дето с трендафил зад ухо ще
седне до него, ще се засмее, ще го целуне, дето суха риза
ще му даде след леденото хоро да се преоблече, нямаше
я и другата Цвета, дето стъпваше на пръсти и мълком му
наливаше вино, търпейки лошотиите му. Тая, сегашната,
можеше с две думи да стопли кавгаджията, ала и с две
думи да го умъртви. Лека-полека синините по снагата и`
избледняваха, останаха само тия по душата и. Те, обаче, `
трудно се лекуваха.
За случилото най-подир разбраха и тия, що поръчваха
дантела на майсторските пръсти. Змийските езици бърже
почнаха да разливат отрова по калоферските улици. Едни
думаха, че Цвета с премазани пръсти била и нямало да
може повече плетка да захване, други кълняха, радвайки
се, че възмездие има и безчестната с кръвта си плаща
греха, трети клатеха глави и я съжаляваха. И за Драгни
пустосваха как тъй си търпи рогите на главата. Последният
даваше вид, че не чува злословията и си редеше работата,
както преди. Само вечер, щом си влезеше в дома, първом
целуваше своето цвете и очите му се насълзяваха.
Последен научи Ясен и душата му веднага се
разбунтува пред несправедливостта. Искаше му се да
помогне на любимата си, да я спаси от побойника. Но
можеше ли? Та нали друг, по неписан закон, имаше право
да се разпорежда с живота и. Вързани бяха ръцете му пред `
клетвата пред Бог. Много пъти тръгва Ясен към Драгневата
къща, много пъти от пътя се връща… Че кой беше той
чужда жена да жадува? Ала Цвета тъй му липсваше, че
другоселецът намери начин да и прати хабер да се видят. `
Кога я видя, посърнала като тревица след опустошителна
буря, той не се сдържа, прегърна я и и се примоли: `
– Да избягаме, Цвето! От всички да избягаме!
– Що говориш, Ясене? – почти прошепна осланеното
цвете.
– Утре ще те чакам до ливадите на Чафадарица. Нищо
не носи, да ти не тежи. Ни прикя, ни друго. Ако ще гола и
боса, ела! Всичко ще ти купя, милата ми! От нищото ще
почнем двамина. Богатство може да нямаме, но заедно
ще бъдем.
– И най-богатият не е богат, обич ако няма – плахо се
усмихна калоферката. – Но как ще загърбим Ненка и
Драгни? Живи люде са. Как ще си тръгнем от тях? Не, не,
не ти обещавам, Ясене. Не мога да причиня туй на тоя, с
когото хляб и ложе съм делила.
– Аз ще тръгна. Готов съм! Ти си ми радостта и болката,
Цвето. Ще те чакам утре цял ден и цяла нощ. Кога мъжът
ти излезе по работа, измъкни се и ела!
Разделиха се влюбените без прегръдка тоя път.
Балканджийката се прибра умислена и цяла нощ сън не
слезе по клепките и. Гледаше стопанина си в тъмното, `
дълго, дълго се прощаваше с него. Уж малко бе хубавото,
що бе видяла от мъжа си, а и домиля. Не бе пропълзяла `
още светлината, кога стана, сготви леща, напълни стомните,
изпра, премете и тъй тръгна към любовта. А тя я чакаше
нетърпеливо …
– Сполай ти, Цвете! – изрекоха бледите мъжки устни и
целунаха Цветиното чело. Засрами се младата жена, сведе
глава. Чувала бе, че кога мъж благодари, туй е висша
благословия, най-голямата благост. Кога мъж рече тъй,
то значи си е казал всичкото, обичта си е издумал.
– Накъде ще вървим, Ясене? – попита простичко
калоферката.
– Където обич ни води, либе. Тя е най-добрият водач.
Голям е Балканът. Може към Сопот, може към Карлово –
рози да гледаме.
– По-далече да избягаме, да ни не намерят! Вържи
сега таз пендара на клонка, либе, щастието да си платим!
– рече балканджийката, късайки пара от наниза си, че
знаеше: съдбата винаги изпитва. И за да ти се сбъдне
нареченото, плата трябва да платиш. Инак ще изгубиш
мечтаното.
Ясен пое парата и я закачи на най-близкото дъбово
клонче. Дъб да им варди щастието занапред и с всеки
жълъд да го множи. Сетне младите се хванаха за ръце,
погледнаха за последно назад, сякаш миналото си гледаха
и тръгнаха към Сопот.
Никой така и не научи следите им, никой не ги последва
радостта им да помрачи. Одумваха ги, одумваха змийските
езици, ала накрай спряха. Мина се доста време. Ненка
поиска попът да я разведе с Ясен по причина, че е отвърнал
очи от нея и се е сближил с друга жена. Попът се почеса
по брадата, чете в дебелите черковни книги, но колкото и
да беше против, се съгласи. Сетне Ненка изчака няколко
месеца и повтори венчило с търговец на шаяк. Вторият
път поне случи и заживя честито. Драгни поиска същото
от попа, но после разпродаде добитъка, къщата, земите си
и замина в чужда страна. Искаше да забрави обичната си,
че тука, в Калофер, всичко му спомняше за нея. Балканът
сресваше напролет зелените си коси. Само една пендара
на клонче не успя да смъкне на земята. Полюшваше се
весело тая пендара, че вятърът и разправяше какво здраво `
момченце беше добила хубавата Цвета и как се радваше
нейният Ясен.
Из “ Йова разказва“, Ивелина Радионова
картина: Златю Бояджиев
