Списание Литература

Ивелина Радионова

ОКО ЗА ДВАМА

Добър и хрисим човек беше Славе. Жал му беше муха

да утрепе, пък поваляше столетни дървета с лекотата, с

която клонки се чупят. Лятос сечеше и продаваше дърва

за огрев. Зиме резбоваше тавани по богаташките къщи в

града или иконостаси за нови църкви правеше. Усетеше ли

живот в някое дърво, заделяше го настрана, влизаше в

жилите му и форма му придаваше, та да проговори. Самоук

беше, но в ръцете му под ударите на чука и длетото се

раждаше хубавина, на която биха завидели и тревненските

майстори. Хубавец беше Славе – висок, снажен, тъмнокос,

белолик, ала с едно око. Око на младенец имаше момъкът

и толкоз хубаво, колкото да те разплаче. Синьо, събрало в

себе си небето ведно с ангелите и архангелите. Другото

се затвори завинаги преди пет лета, кога падна дърво връз

него. Оздравя лицето му, но окото не прогледна повече.

Затуй пък другото се изостри дотолкоз, че видеше и

прашинката. Веднъж синеокият последва ранена вълчица

до бърлогата и и видя как две вълчета, скимтейки, я `

наобиколиха. Тая картина мигом се запази в ума му, та по-късно издялка майката с малките от дърво. Друг път под

ръцете му се роди розов храст. Няколко рози по него

разтваряха цвят, други кротуваха в пъпчици, на трети аха-аха да паднат прецъфтелите листенца. Но туй, дето

истински дивеше людете, беше човешко око върху парче

дъб. Око, отворено за прелест, готово да гледа, догде свят светува. Щото човешкото око не познава скромност и се

насища само, кога го затвори смъртта. До тогаз все широко

се разтваря зеницата му да види още и още. Най-скъпото

му беше взел Господ, но беше турил светлина в ръцете му,

да я дава на другите.

Грижеше се за родителите си момъкът и не отказваше

помощ никому. Харен и работлив го знаеха в село Петров

дол. Ала момите го избягваха. Най-лошото беше, че тая,

що бе залюбил, го отблъсна все едно е чумав. Високо,

стройно и пъргаво девойче беше Тонка, пък за

трудолюбието и можеха песни да се пеят. Първа по копан, `

първа по гроздобер беше в село. С туй спечели сърцето на

момъка и той реши да я поиска за жена. Не постъпи, обаче

както беше прието и редно, не прати стройници. Вместо

туй купи златен пръстен и изчака да дойде жътва. Нивите

им бяха една до друга с тия на Тонкиния баща, та жънеше

близо до изгората си. По пладне тя спря под старата круша,

отвори месалите и нареди жетварски таратор за разхлада

в маранята, пресен хляб и малко сушено месо за обяд.

Преди родата и да дойде, прегладняла и морна, Славе `

предвидливо се приближи.

– Добър ден, Тонке! – приветливо започна той.

– Дал Бог добро, Славе! – отговори момата.

– Тая година Бог наспори на всички! Зърното тежи по

класовете и ги увежда доземи. Дойдох да питам имате ли

нужда от помощ. Ще смогнете ли да ожънете?

– Всяка година се оправяме. И тая ще пожънем. Няма

да оставим зърно да се рони. То и ти сам с майка и баща

прибираш реколтата.

– Свикнал съм аз – усмихна се момъкът и извади

пръстена. – Ако рачиш, и ти на наште ниви ръкойки ще

трупаш. Дошъл съм да ти предложа стопанка да ми

станеш. Що ще кажеш, Тонке?

Златото блесна игриво, но не успя да полакоми Тонкините черни очи.

– Ти, Славе, да не си слънчасал, а? Кога вълкът почне

овци да пасе, тогаз и аз ще ти стана жена! Кьорава си

намери да сте си лика-прилика! – присмя му се девойката,

пъдейки рояците конски мухи, които долетяха, усетили

храната.

Нажали се синеокият. Препълни се окото му и болката

се превърна в огромна сълза, която потече стремително.

Отвори момъкът уста, да изпревари слънцето, зинало да я

глътне. Тонка видя мъжката сълза, но не се посвени да

каже:

– Тоя, дето върви до сакатия, куца с него, до слепия,

дето застане, сам слепее. Що ми е едноок мъж? Да се

мъча ведно с него ли?

– Вярно е, едноок съм. Но имам две ръце. Мога с тях

дом да градя, жито да сея и дървета да повалям. Мислиш,

че си силна, Тонке, че си дузина педи пред мене, щото

имаш две очи. И само да се усмихнеш, ще бъдеш и ти

като чучулигите, дето носят сполука на крилете си. Но аз

ще ти кажа още нещо: и двамата хляб ядем, и двамата

тъпчем земята. Еднакви неща ни радват, еднакви ни

разплакват. Мислиш, че сме различни, че щом людете

странят от мене, ще странят и от тебе, ако се съберем. Че

сетне и на рожбите ни ще се присмиват и от туй ще те

жегва сърцето. Да, людете понякогаж са жестоки, не

съзнават що приказват. Харно, тъй да бъде! Насила ни

хубост, ни драгост има – издума Славе и се отдалечи.

Продължи да жъне, като сегиз-тогиз поглеждаше към

другата нива, где отблъсналата сърцето му повдигаше

снопите. Както поряза мечтата му за златно венчило, тъй

и класовете режеше със сърпа. Чучулига прелетя над

главата и, сетне обиколи нивите, дето се печеше хлябът с `

пот и молитва омесен.

И ето бягаше времето подир волската каруца, пълна догоре с чували жито. Връз тях беше седнало слънцето.

Три пъти се връща едноокият до нивата, три волски коли

разтовари, догде лятото, повито в огнени пелени, накърмено

с мляко по месечина, легна да спи. Нощес Славе закопа

пръстена под крушата –пазителка на нивите. Рече си:

„Намери ли го нявга някой, късмет да му е! На мен радост

ми не донесе.” Тая същата нощ той захвърли длетото и

чука, а колчем се разминаваше с люде на пътя, все надолу

гледаше.

В усилен труд премина месецът. Хвъркаха врабците

де зърно да си клъвнат, де сочен плод. Ранозрейка беше и

старата круша в Тонкината нива. Търбухчетата на

жълтушите се бяха напили със слънчева сладост, без да

подозират, че под тях злато лежи. Обраха ги майка и

дъщеря, на сладко ги сториха. Пък Тонкиният брат

Костадин или Мечката (тъй му викаха, че беше добряк,

ала тромав като горското животно), засукал весело мустак,

крушова ракия свари за къщата. Много му се щеше тая

крушовица за неговата сватба да бъде. Избрал си беше

вече мома на хорото, но чакаше да дойде Димитровден,

та семето да бъде в земята. Чак и биволицата се зарадва,

че барабар със сеното и дадоха и кръмно цвекло. Радваше `

се мало и голямо в село на берекета. Само в Тонкината

душа беше смутно. Съзнаваше девойката, че сбърка,

отвръщайки тъй грозно на едноокия дърворезбар. Срещнаха

се веднъж-дваж на мегдана, погледнаха се издалече, но

се не поздравиха. Досещаше се Тонка, че игла е забила в

мъжкото сърце и че туй сърце сега кърви. Домиляваше и`

за момъка, тревожеше се за него, по цели нощи мислеше,

ала присмехулните думи назад не можеше да върне. Една

от тия нощи и стана съдбовна. Малко спа, че ` и беше `

неспокойно отвътре, пробуди се и погледна през прозореца.

Замъглиха се очите и. Звездите вън я дразнеха, сетне `

почнаха да се раздвояват. Двойна стана и месечината и нагло и се заприсмива. Знаеше девойката, че на месечина `

се жъне, но в месечина се не гледа, инак жълтоликата се

сърди, и запали газеничето. Светлината му запълзя по

шарената и престилка. Ала каква беше изненадата на `

Тонка, кога не успя да различи цветовете. Че беше малко

късогледа, беше, ала сега ни жълтото и се чинеше жълто, `

ни червеното червено. Сивееше и тъмнееше не само

веселата и престилка, а и всичко в одаята. Накрай `

девойката затули очите си с ръце. Тъй я свари Милка,

майка и кога влезе да я вика за работа на ранина. `

– Хайде, ма Тоно! Петлите си раздраха гърлата, ти още

седиш. Днеска фасула и слънчогледа ще обираме, забрави

ли? Зимата и пролетта да заситим.

– Не те виждам добре, мамо – почти проплака младото

момиче.

– Що ти е, чедо? Да не си болна? Слънко вчера беше

лош, прежуря дълго.

– Не зная, мамо. Нещо не ми е добре. Боли ме главата

и те не виждам. Сумрачно ми е.

– Я чакай, чакай! Да не са ти напрашени очите? –

стресна се майката и се доближи до голямата си дъщеря.

Не бяха черни зениците и, а жълтеникави. Чувала бе `

жената за болест, дето и викаха „перде“, ала не бе и `

помисляла, че може да и дойде на главата таквоз чудо. `

Уплаши се Милка и този ден я остави да бави малката си

сестричка – двегодишната Юлка. Кога домашните `и

излязоха от вкъщи, Тонка опита да свърши нещо. Но не

можеше да види сестричката си. Тръгваше натам, от гдето

идеше гласът `и. Опипваше личицето и ръчичките и, `

целуваше я бавно по челото. По обяд седна да я нахрани.

Вкусна яхния с лук и сливи беше сготвила майка и. `

Пръстите и ровеха в паницата, опипом махаха костилките, `

мачкаха яденето, потапяха залци в кашичката и хранеха

гладните Юлкини устица. Много пъти не улучваха, момиченцето се задавяше, гозбата се разливаше или

капеше по детската брада и по дрешките. А Тонка не

успяваше да сдържи сълзите си. Тъй я свари майка и. Не ` и`

се скара за нацапаното, премълча ядните думи. Проумя

що се случваше – щерка и ослепяваше. Сетне приспа Юлка `

и седна до голямата си дъщеря.

– Лъчите на слънцето не виждам, мамо. Усещам само

топлината им.

– Голяма сянка има злото, Тонке. Стигнало те е, надвило

те е. Но не бой се! За всичко има цяр. Утре ще повикам

доктора.

На другата сутрин докторът прегледа момините очи и

си излезе с наведена глава. Не можеше да помогне тук на

село. В големия град трябваше да се иде, ала това

струваше бая пара, та Петър, баща и като чу това, място `

не можа да си намери. Тюхкаше се, мърмореше за щяло и

нещяло от безсилие да излекува щерка си. В следващите

дни Тонка виждаше слабо само с дясното око. Над лявото

се бе спуснала черна пелена. Подир месец се затвори и

дясното. Навярно зла орисница бе орисала девойката да

живее от тук нататък в мрак. Бавно вървеше тя, подпираше

се на стените, опипваше грапавината им. Приличаше на

невръстно дете, дето се учи да ходи. Препъваше се,

падаше, полека се изправяше…. Майка и я водеше за ръка, `

кога излизаха вън от вкъщи. Брат и ` и помагаше, отменяше `

я в някои работи, догде свикне сама. Ала девойката трудно

привикна с тъмнината. И огнището трудно палеше. Няколко

пъти изгаря ръцете си. Зениците и станаха бели. Вкусът, `

усетът за миризми и слухът и се изостриха, но ведно с тях `

растеше и тъгата и. `

– Кой ще ме вземе такваз? Всеки момък ще си отвърне

лицето от мене, мамо. – рече веднъж тя, че отчаянието се

беше подслонило в душата и. `

– Не се кахъри! Все ще се найде добър мъж и за тебе – успокои я майка и. `

– Кой ще е? Парясник някой или вдовец, че децата му

да гледам? Или дърт ерген пинтия? Кой разбран човек ще

ме поиска, а? Как ще му жъна ? Как ще копая? И до извора

сама не мога да ида. Без очи съм половин човек.

– Тонке, всеки си има пътечка. Твойта през сълзата

минава. Ще дойде ден и за радост. Потрай малко!

Много още приказки изприказва Милка, че виждаше

рожбата си оклюмала като повехнало цвете. Но приказките

и не хванаха дикиш. Слепите дни се проточиха и неусетно `

дойде Секновение. Нощта започна да краде от силата на

деня, тъй както тъмнината крадеше живот от Тонка. Милка

пък се молеше змиите и гущерите, прибирайки се да

зимуват, да откраднат Тонкината мъка и да я завлекат в

черната. На обяд хапнаха бяло грозде и Мечката се

надигна да ходи при Славе, че гроздобер се задаваше.

Нова бъчва щеше да му поръча. Ала усмивката му бърже

се скри, кога видя на пътя Славе да се прибира от гората

приведен и умислен. До него на каруцата, натоварена почти

до небето с дърва, седеше несподелената любов, макар и

никой друг да не я виждаше.

– Добра стига, майсторе! – поздрави го отдалече

Тонкиният брат.

– Дал ти Бог добро, Мечка! – вяло отвърна Славе.

– Аз тамън към тебе бях тръгнал. Бъчва да ти заръчам

да ми направиш, че тая година лозниците народиха като за

цяло село.

– Аз вече не се хващам. Потърси друг да ти стори

бъчва! Ей го де е село Венчан. Манол ще търсиш, като

идеш.

– А-а-а, друг не ща. Ти изпипваш работите – насърчи

го Мечката, дето иначе беше пестелив на похвали.

– Тъй, ама вече не ме тегли.

– Какво си увесил нос бе, Славе? Дърветата в гората ли свършиха за тебе? Или севда си имаш? Самодива някоя?

– закачи го братът и неволно улучи слабото му място.

Славе реши да приеме, да му угоди, че една кръв беше с

изгората му.

– От дъб ли я искаш или от акация?

– Дъбова ми я направи, майсторе! И акацията си има

коравината, ама дъбът си е дъб. Големичка да е, триста

литра да поема.

– Харно! За кога я искаш, Мечка?

– За две недели, ако стане, ще е добре. Колкото кажеш

ще платя. Речеш ли – грозде ще ти дадем с тате.

– Да свърша работата, пък ще видим. Ще ти я докарам,

като е готова. Ха, със здраве!

– Със здраве, майсторе! Хубаво стана, че се съгласи.

Сполай!

Славе подвикна едно „Дий!“ към коня и Мечката видя

как камарата с дърва се отдалечи по прашния път. Не мина

седмица и същата тая каруца спря пред Тонкините порти,

Славе смъкна новата бъчва и се здрависа с Мечката и

баща му. Плата не взе, рече, че дар им сторва. Дочула

бъбренето отвън, Тонка се показа на прозореца, ала щом

чу гласа на този, чието сърце нарани, се сконфузи. Не

остана незабелязано туй от синьото мъжко око.

На другия ден Милка отиде с мъжете на гроздобер, а

Тонка остана да бави сестричката си. По някое време

каруцата на синеокия спря отново вън. Повод си търсеше

той да види изгората си, да говори с нея, та измисли буренце

да занесе. Сляпата отиде до портата, потропвайки по

плочника с пръчка.

– Кой е? – извика тя отвътре.

– Аз съм, Тонке, – Славе. Донесох буренце за брат ти.

Ще ми отвориш ли?

– Бате не ми е казал нищо.

– Не ми е заръчвал Костадин. Донесох го, че имам множко вкъщи. Викам си може да му потрябва.

– Имаме си у дома достатъчно. Върви си!

– Ще ме върнеш ли от пътя, Тонке? С добро ида…

– Влез! – отвори портата невиждащата и полите и`

прошумоляха край момъка.

Славе остави буренцето и се вгледа в женското лице,

което му се присънваше нощем. Отдавна бе чул из село

клюките, че най-хубавите черни очи вече не виждат нищо.

Но се не плашеше.

– Дочух нещо, Тонке. Имало село близо до Хасковско,

Добрич се казвало. Чудна вода течала там. От свято място

извирала и затуй била лечебна. Водите и от три чешми `

течали. Чешми с високи чучури, от които водата като

падала – плющяла. Хем си хортувала с болниците, дето `

отивали там, хем ги лекувала. Ту шептяла, ту викала на

болката им да си иде от дето е дошла. Прекръствали се и

пиели людете, очите или друго болно място си промивали.

Да те заведа да си наплискаш очите? Може пък да

оздравееш. Чух, че стопаните на тоя дом с чешмите

приемали всеки радушно. Да пробваме, а?

– Няма лек за мойта болест. Щото градът е далеко, а

и пари не ни достигат, та докторите да опитат да ми върнат

светлината… Ти що, Славе? Дошъл си да ми се подиграваш

ли? Остава да речеш: Почна ли вълкът овци да пасе?

– Не си ме разбрала добре. Наказан съм аз от живота,

макар да не зная за какъв грях ми прати това изпитание.

То ще е все едно на себе си да се присмивам. Не, не, мила

си ми! Още по-мила си ми сега!

– Не е вярно. Грозна съм сега. Сляпа…

– Очите на обичта грозно не виждат, Тоно.

– Замълчи, Славе! Иди си по-добре!

– Ще си ида. Аз знам да чакам, Тонке. А който знае

чакането, нему всичко му иде овреме. Но знам и друго:

човек трябва да върви подир мечтата си. Много дни в самотия и студ в сърцето изминаха. Само едно ме крепеше:

че човек с човек се среща, кога обича. Нека се вземем!

– Очите ми виждаха, че те отпратих, Славе. Сега без

очи – що съм ти? Прането ми недоопрано. Опипом готвя,

меся. Брашното лепне по пръстите ми. Лещата неотребена

я варя.

– Аз ще я требя вместо тебе. Ризите си ще пера.

Каквото кажеш, ще правя. Едно око имам, за двама ни ще

гледа.

– Върви си! Няма да те изпращам – тихо издума

девойката с наведена глава. Славе усети, че не бива да

настоява повече, помилва малката Юлка, която играеше с

парцалена кукла на пода, по главичката и си тръгна. Тонка

мислено последва стъпките му и добави – Юлке, ела тук,

какиното!

Момиченцето притича до сестра си, която силно го

прегърна. Сълзите и дълго мокриха детските плитки. `

Нажалило се бе и синьото око на дърворезбаря, но от

Тонкината къща той тръгна направо към нивата със старата

круша. Коленичи и с голи ръце започна да рови земята.

Търсеше пръстена. Искаше да го прибере вкъщи, да го

пази за момента, в който изгората му щеше да си обърне

сърцето към него. Едно щурче, застанало на стърнището,

си точеше лъка и го гледаше как рови като къртица.

Ноктите му се изпочупиха, но така и не го намери. Някой

го беше изпреварил. Кой ли беше? Всъщност нямаше

значение кой го беше взел, щом не е било писано златото

да седи на Тонкината ръка. В този миг първите жълти

крушови листа се разхвърчаха. Щурчето засвири една от

най-тъжните си песни, а момъкът стисна шепа пръст в

юмрук. Сетне бавно се изправи и тръгна. На изпроводяк

вятърът довлече три синджира сърдити облаци, които

закриха небето и скоро едри капки закапаха. Дъждът си

протътри обущата и след него дойде студът. Есента се развъртя чевръсто из дворищата. Търкулна

тиквите до избите и подхвърли шепа слънчогледови семки

на врабците, де се присмиваха на бостанските плашила. И

царевичните кочани струпа на сушина. Стопаните пък

сложиха пелина в бъчвите и скоро времето почна да си

точи от тъмното вино. Точеше и пиеше, пиеше и

благославяше годежи и венчавки, наричаше в почти всяка

къща да се залюлее люлка догодина. От благодарност

жените се надпреварваха да му угодят. Коя чорапи му

оплете, да не му мръзнат нозете, коя наденичка му опече,

кога падна метър сняг, коя сладка баница му разточи,

душичката му да се подслади. Отпусна се времето. Събу

си чорапите до огнището и хич и не усети как въгленче се

разжари и опари единия. През чорапената дупка се

промъкнаха светиите Сава, Варвара и накрай Николай,

Чудотворчето. Зимата, преяла със снежинки, заспа в

орехова черупка, Божата майка се замъчи, людете

посрещнаха доброполазници и започнаха да очакват

чудото.

Идеше Рождество и в Тонкината къща се приготвяха

за празника. Мечката отсече дрян за сурвачка и се застяга

да коледува, сестра му опипом отдели няколко дрянови

сълзи за късмет в баницата, Милка свари ошав и жито, а

Петър тури голям бъдник в огнището, да държи огън цяла

нощ. Само звездите се спуснаха ниско, че им беше студено

и седнаха на дувара да чакат и те раждането на Спасителя.

От време на време надаваха ухо да чуят приказката, която

сляпата Тонка разказваше на сестричката си. Тя пък

хрускаше червена ябълка и чакаше коледарите. Бавеха

се те, че много къщи в Петров дол трябваше да обиколят.

Накрай потропаха на портите и занаричаха за здраве и

късмет. С тях беше и синеокият Славе. Позна го сляпата,

кога запяха. Открои се топлият му глас сред другите

гласове и я омая. Много пъти се бе улавяла тя, че мисли за него и топлина обливаше сърцето и, а сега беше съвсем `

близо до нея. Кога свършиха песните, Милка промуши благ

кравай през гегата на станеника и напълни торбичките на

коледарите със сушени сливи, орехи и ябълки. Петър

бръкна в кесия, даде пара и поръча догодина благите гости

да дойдат отново. Те тропнаха весело гегите в отговор и

си излязоха. Поеха към следващата къща, а по песните

им се спусна скреж. Само един коледар остана, обърна се

към стопаните и каза:

– Чичо Петре, лельо Милке, може да не е най-сгодното

време сега, ама аз ще кажа, пък вие ще си решите. С чисто

сърце ви прекрачих прага, с чисто сърце ще ви река, че

дъщеря ви, Тонка искам за жена. Ще рачите ли да ми я

дадете?

– Неподготвени ни свари, Славе. Ама видно е обич и

добро сърце те водят. Тонка да питаме. Каквото тя реши,

туй ще бъде! – отсече Петър.

– И аз тъй мисля. Тъй е най-правилно – обади се и

жена му.

Всичките погледи се насочиха към сляпата. А тя, свита

и срамлива, мълчеше.

– Тонке, що мълчиш? Ще го вземеш ли? От дете го

знаеш що за човек е.

– Ще му стана жена – уверено издума невиждащата.

– Нямам голямо имане в зестра да му занеса, очи нямам,

ала ръце имам. Ще правя, ще струвам, ще му шетам.

– Тонке, нищо друго не искам. Где царува обич – друго

не трябва.

– Харно! – тежко издума Тонкиният баща. – От тая

вечер зет ми ставаш и втори син! Да бъде!

Зарадва се Славе, спусна се да целува Петровата ръка.

Милка пък излезе вън, откъсна два стръка чемшир, върза

им червен конец и ги даде на младите. Прибра се и

Мечката, че станеникът разпусна дружината, кога не остана къща, огласена от коледарска песен. Хич не се

разсърди, че сестра му ще го превари с женитба. Зарадва

се, прегърна синеокия и притури дърва да гори по-силно

бъдникът. Искрите на бъдника се бяха превърнали в

светулки, мрак да прогонят. Не знаеха те, че в Тонкиното

сърце бе станало светло и топло. До нея на софрата седеше

Славе и благо се усмихваше. А нейде вън, високо в небето,

изг

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *