Почти приказка 🙂
Пътят на яйцето
Дочул царят, че поданиците му недоволстват, а най-приближените му боляри готвят бунт. Помислил ден-два що да стори, па решил да се преоблече като обикновен човек и да се слее с тълпата, за да разбере какви мисли тревожат народа му. Доверил това единствено на по-малкия си брат. На другия ден, предрешен като продавач, напуснал двореца. Сложил пред себе си две кошници с яйца на пазара и зачакал да види какво ще стане.
Не минало много време и край него се спрели двама търговци, разменили по някоя дума, а после се разговорили. Царят надал ухо и чул следното:
– Подправките станаха кът. И търговията с кожи секна. Ще трябва да мислим как ще я караме занапред.
– То е ясно. За зърното и солта ще се хващаме.
– То ясно, ама как ще е? Размирно е времето, смутно е. Тръгнем нанякъде, разбойници ни нападнат керваните. Решим тука нещо да завъртим, царят от данъци ни убива.
– Мине се, не мине вдигне ги. Ей, не се напълни таз хазна, бре!!
– Не стига това, ами и болести, що не са бивали по нашенско са тръгнали.
– Земята е гневна! Роди по много и току я градушка удари, я слана, я друго. И добитъкът мор го мори.
– И занаятчиите и те роптаят, че с калема ги крадат и едвам се изхранват. А народът беден… църковна мишка.
– Само болярите са добре. Пари, земи и крепости си делят.
– Почести и блага са им в главите и богатството им е Бог.
Озърнаха се двамата и продължиха по-тихо.
– Чувам и те се оплаквали от данъците. Негодували и замисляли царя да свалят от престола.
– Щом се е чуло, ще стане. Ще видиш – няма да иде много, ще стане.
– Едва ли, войската го пази!
– И войниците не ще го опазят! Тия, дето му се струват най-верни, баш те ще му подпалят чергата. Не се знае коя ръка отрова ще му сипе или кама ще му забие, догде спи.
– Може пък да се научи отнейде, че заговор му готвят и да ги спре овреме.
– И да чуе що? В тъмница ли ще ги тикне? Не вярвам…
– Слаба му е царщината. Съюзници може да подири у чуждите земи.
– И да сколаса да се сроди със силни, тия силните ще са чужди, дето неговото няма да милеят нивга. Най ще гледат изгода някаква.
– По грешен път ни е повел. Да видим де ще му излезе краят.
– Дано се вразуми, догде не е станало късно!
Единият търговец усети, че предрешеният цар слуша какво си хортуват, изкашля се и направи знак на другия да си вървят. Умислен над думите им, царят се загледа в лицата, които обикаляха пазара. Кой кокошка беше изкарал да продава, кой – теленце, кой – дрехи натъкани, ала никой от поданиците му не беше уловил ръката на веселието. Нямаше смях, нито радост от добра сделка, само потънали в грижи очи. Смрачаваше се вече. На няколко пъти такива очи се спираха върху яйцата му.
– По колко ги даваш, човече? – питаха очите.
– Два гроша на яйце – отвръщаше предрешеният.
Много им се чинеха два гроша и очите отминаваха мълчаливо. Царят недоумяваше защо никой не си купува от него, не знаейки по колко реално върви стоката му. Спря се до него един старец и поклати глава.
– Мъчно ти е даването, момко. Свиди ти се. Навикнал си само да вземаш.
– Що мислиш тъй, дядо? –учуди се царят.
– Ще ти се лесно да спечелиш, да измамиш някого.
– Не си прав. Първи път стока излизам да продавам, не ѝ зная още цената, та може грешно да съм рекъл.
– Може, пък може и хитрец да си. Гледах те седиш, гледаш, слушаш, нещо искаш да научиш. Ама сякаш не ти е тука мястото.
– Видно е, мъдър си, дядо. Кажи ми нещо, ако знаеш: що трябва да стори владетелят ни, че да го тачат поданиците му?
Старецът го погледна право в очите и рече:
– Почитта не се дава току тъй, момко. Тя трябва да се заслужи! Властта е заслепила очите на нашия цар. От слепота не види, че народът му едва крета, линее, превивайки гръб от тъмно до тъмно. Дал му е единия хляб и с войни и данъци го заробва.
– А знаеш ли как ще се оправи страната ни?
– Прост човек съм аз, ама ето що мисля – царят трябва да си вземе момиче от народа, с народна мъдрост израсло. Не му трябва невеста ни от сой, ни със синя кръв. Обикновено момиче, като лещата и като яйцата, де ги продаваш. В яйцата има живот. И в момичето от простолюдието също. Какво като не познава всичките му там царски салтанати? Ще се научи. Кога човек иска, учи бърже! Само така царят ще прокопса – инак народът ще му поиска главата.
Замислен над думите, предрешеният не усети как някой грабна едната кошница и побягна. Царят хукна да го догони, но стъпи накриво и падна. Старецът се доближи и му помогна да се изправи.
– Остави го! Халал да са му яйцата! Краденото присяда.
Владетелят махна ядно с ръка. Не му беше толкоз за яйцата, колкото че стана за смях, позволявайки такава кражба да се случи под носа му. Ала усети, че му причернява от болка.
– Можеш ли да вървиш?
– Не знам, дядо. Много силно ме боли.
– Може счупена кост да има. Най-малкото си изкълчил ногата. Аз ще те нося.
– Стар си, дядо. Повикай някой на помощ по-добре! Ще си платя, каквото е нужно.
– Не толкоз, колкото си мислиш. Не се давам на ни един от младите! Пък и кого да викам? – огледа се дядото, ала наоколо беше опустяло от люде – Где живееш?
– От далече съм.
– Е, хайде тогаз да вървим у дома. Близо е. Не е палат, но ще си добре дошъл. Щеш, не щеш и с тия яйца, дето ти останаха, ще се простиш. Няма как и кошницата, и тебе да нося.
– Нищо, дано ги открие някой в нужда!
Старият подпъхна ръка под мишницата на царя, прихвана тялото му и го прехвърли връз гърба си. Царят изпъшка от болка и затвори очи. Малко ли беше вървял добрият старец, много ли, той не усети. Отвори очи едва, когато стигнаха малка къща. На прага ги посрещна девойка – хубава като цвете и ангел. Тя помогна на баща си да внесат контузения и да го положат на постеля.
– Да скълцам ли малко лук, превръзка със сол да му направя, та да спадне оттока? – предложи девойчето.
– На изкълчено не бива. Лукът загрява, ногата му ще се надуе и морава ще стане – отговори Кева, майка ѝ, която лежеше в същата стая. От няколко години тая жена боледуваше от някаква незнайна болест, де пиеше всичката ѝ сила и щерка ѝ, Хуба се грижеше за нея.
– Или картоф да настържа, та да наложим? – попита отново Хуба.
– Студено трябва, че изкълченото много боли! Първом вода и оцет, сетне може да туриш белтък на удареното или гъста кашичка от брашно и оцет – да му вземе от болката.
Хуба натопи кърпи в студена вода и оцет и превърза болната нога. Царят стискаше зъби и мълчаливо наблюдаваше как чевръсто пипа красивата девойка.
– Гледай да не е много стегнато, щерко! – обърна се старецът към Хуба – Кракът му трябва да е на високо, инак ще почне да тупти от болка. Дай възглавница и една навита черга да му подложим, че да се повдигне!
– Разместена кост има сигурно. Скрито е, не се види, ама много боли – издума царят.
– Бърже няма да мине – рече му старецът – Ще полежиш малко у дома. Мене ме викат Горян, жена ми е Кева, а щерка ми – Хуба. Ще те наглеждаме, догде оздравееш. И патерица комай ще ти трябва. Някои пробват да наместват изкълченото, крак или ръка, ама туй е грешка голяма. Може да останеш сакат до края на живота си.
– Щом трябва ще полежа, дядо – съгласи се болният, оглеждайки бедно наредената, но чиста стая – Ще си платя за грижите. Давам ти дума!
Зарече се царят и съжали, че не сложи някоя златна пара в обущата си, както мислеше на излизане от двореца.
– Нищо няма да плащаш. Само гледай да се оправиш! – рече домакинът, а след туй се обърна към щерка си – Хубо, сложи да вечеряме!
Хуба кимна с глава и бърже извади пита, увита в месал. Сетне отхлупи гърнето и сипа от млечната каша в него. Първом подаде на майка си и на гостенина по парче хляб и купичка каша, сетне седна да хапне заедно с баща си. Царят опита с неохота кашата, топвайки залък. Но усети, че макар скромно приготвено, ястието беше вкусно и продължи.
– Хубаво е нали? – усмихна му се девойката.
– Хлябът е вкусен – похвали я царят.
– Защото в брашното сложих и малко нахут. От него е.
Въпреки болката владетелят хапна добре и усети, че младото момиче, твърде различно от девойките, които бе виждал в двореца, го примамва със странна сила. Черешовите очи, дълбоки като небето нощем, тежките гарваново черни плитки и кръшната му снага го караха да я поглежда крадешком.
– Е, гостенино, късно стана, пък още името ти не знаем – обади се старецът.
– Петър ми думат – отвърна царят.
– Петре, давай Хуба да ти смени превръзката и да почиваме.
Девойката мълчаливо отви болната нога, която бе започнала да се подува и посинява. Натопи кърпите във вода и оцет и ги уви около удареното. Подир туй разбърка брашно и оцет, та с тая кисела смес превърза царя, който едва търпеше болката.
– Ще видим как ще е утре кракът ти. Мисля си да повикам и хекимина, ще видим как ще му платя. Ако среднощ ти се припие вода или ти призлее съвсем, повикай Хуба. Тя ще ти помогне.
– Имаш ли и други деца?– попита царят.
– Господ късно ни даде дете. Само нея си имаме! Като рохко яйце я гледахме, пък тя израсна хубавица и умница – старините ни да радва.
Владетелят погледна хубавицата, която благодари на свещта, че припламваше вече на свършек, та не се видя руменината, дето плъзна по страните ѝ. Пламъкът се скърши и всички си легнаха. Но двете млади души дълго не заспаха. Царската се обездвижваше от болка, а моминската от раждането на някакъв нов трепет. Няколко пъти става девойката да сменя превръзката на гостенина. Последният път усети как той гори и наложи челото и гърдите му със студени кърпи, за да намалее огъня му. На разсъмване под простите му наглед дрехи тя видя медальон със сребърен орел и разбра, че в къщата им е дошъл не кой да е, а някой, комуто е дадена много власт. Царят отвори очи и тя го попита:
– По- добре ли си, гостенино?
– Болката не преминава, май че се усилва. Жежко ми беше цяла нощ. Сполай ти, че ме разхлаждаше! Ще ми дадеш ли малко вода да пия?
Девойката му поднесе стомничка и щом мъжът отпи и въздъхна с облекчение, го попита:
– Кой си ти? От где идеш?
– Медальона си видяла, нали? Той ме издаде.
– Видях го без да искам. Ти си царят, нали?
– Да, Хубо. Аз съм.
– От кого се криеш? Защо си в тия дрехи облечен?
– Срещнахте ме с добра воля и чисти сърца, помогнахте ми. Заслужавате истината да узнаете –каза царят, виждайки, че Горян и Кева също са будни – Оставих златотканите си одежди в двореца и облякох тия, дето са на гърба ми, та всички да ме мислят за прост яйчар. Трябваше да сляза при народа си, да науча как поминува, от що роптае, кого смята виновен за тежката си орисия. Ама на, не бях предвидил, че ще падна, и такваз поразия ще стане. Пък може и писано да е било да стане, че да разумея някои неща.
– Затуй ли толкоз внимателно слушаше какво си хортуват търговците, царю? – обади се Горян, който беше станал и се доближаваше до постелята на болния.
– Затуй, дядо. Тяхната е по-лека, ама и те ме не долюбват.
– И те са прави, за себе си, де. Справедливост искат по тяхному.
– Царю, ти опита от хляба ни. Ще поживееш под покрива ни и сам ще разбереш какво е нужно да сториш, че да благува народът – каза Хуба.
– Вчера ти се нареди на пазара яйца да продаваш. А знаеш ли коя кокошка дава по-хубави яйца? – попита старецът.
– Наредих се, Горяне, без да зная много неща, ала да узная туй, що ме тревожеше. Затова признавам – не зная нищо и за кокошките, ала ти ще ми речеш, нали?
– Ще ти река, но първо ще те питам ти как мислиш: златната или оназ черно перестата, проскубаната?
– То златна и в двореца няма, ама усещам накъде биеш.
– Златната е охранена с просо. Тя краси, ама яйца не дава. Ти се сети кои са златните кокошки в царщината ти.
– Болярите ли?
Старецът не отговори, само се усмихна леко и продължи.
– Проскубани и слабички сме всичките ний, простите люде. Ще ти се да снасяме по много, ако може по два, по три пъти на ден и то ката ден нали така? Но народът на кокошките се износи. Трябва ни един петел да кукурига, да ни събужда, да се завърта около нас, та да снасяме. Ще кажеш петел акъл има ли? Червеноперко е той, убавец, но не му трябват мъдреци, дето слама от зърно не могат да отделят. Добра работа ще му свърши съветник от народа на кокошките – да знае слънце от де изгрява и кога залязва, где да ровне пръстта с кокоша нога, че по някое червейче да клъвне и де сочна тревица вирее.
– С гатанки говориш, странно някак, но те разбирам.
– Прост човечец съм аз, царю. Наивен съм, вярвам в доброто. Ако мога с нещо да ти услужа, да те науча на нещо, насреща съм.
През туй време Хуба запали свещ пред малка икона, що висеше на стената. И някак странно беше, ала тая малка къщичка се стори на владетеля по-богата от неговия дворец. Проследил погледа му, Горян каза:
– Сиромаси сме ние. Най-скъпото, де си имаме, е икона на Богородица. Понякогаж плаче и тъй предсказва, ако нещо предстои да се случи. Война ли ще има, мор ли, суша ли….предупреждава ни. Заплаче ли – събирам сълзите ѝ в чашка. Драгоценни са.
– Откъде я имаш?- попита царят.
– Преди много години ми я даде един странник. Сторил му бях добро, та реши да ми се отплати. Рече, че е от светите, Божиите земи. Там била осветена, затуй е необикновена.
– По-добре щях да управлявам, ако имах такава икона в двореца…
– Да имах две, щях да ти дам едната, царю.
– Може да проводя някой в далечните земи да ми донесе.
Подир малко Хуба се доближи до него и му подаде парче от снощния хляб, върху което се жълтееше нещо. Болният погледна с учудване и попита:
– Що е туй?
– Печено яйце на хляб. Да те подсили малко. Хапни и пак ще сменя превръзката!
– Знам, навикнал си на пищни трапези да седиш, царю. От златна паница овощия ядеш. – въздъхна Горян – А ний трохата кътаме и милеем. Дойде ред с тоя, сиромашкия хляб, да те гостим. Дано те засити!
– Вярно е, навикнал съм на ситост, дядо. Но в глада и вашият хляб ми сладни. Пък и само кога вкуся хляба на народа си, ще знам що му е, сиреч тайните му ще науча.
– Ката ден благославяме насъщния, владетелю. Благодарим му, че е на трапезата ни, а той ни се отплаща с туй, че живеем живота си с жаждата за всеки ден, що иде, чакаме го нетърпеливо и спокойно го отпращаме вечер. Хлябът ни благославя с туй да редим живота ни, както сърце иска – обади се Хуба.
– Не всекиму е дадено да го реди, както желае – отбеляза царят – А и нищо не се знае в живота. Може днеска да си богат, утре да си просяк. Но си права, че хлябът обединява и бедните, и богатите.
– Колкото ни обединява, толкоз ни и разделя. Има една невидима черта. Тя реже хляба. Думат ѝ „чест“. Който честно и правдиво си изкарва хляба, той е достоен.
– А който получава хляба нечестно, по лесен начин? Нима няма да се засити? – предизвикателно попита царят, че му се щеше да види как ще му отвърне девойката.
– И той ще е сит, навярно по-сит от честния. Ала баш прекомерната ситост ще го затрие. Тя ще му е наказанието.
– Хлябът се дава, за да може, кога го ядем, да сме полезни не само на себе си, а и другиму. Сила да добием да свършим нещо добро другиму. Дъвчем ли го само зарад себе си, зарад единия търбух, нахалост отива. – намеси се Горян.
– Ще излезе, че аз го прахосвам? – почти се възмути царят.
– Ако не си полезен на поданиците си…– изпусна се девойката и мигом съжали за думите си.
– Не те коря. Правилно думаш. Посъветвайте ме що да сторя, та поданиците ми да се смятат за добър владетел.
– Първом бъди справедлив! Тебе е дадено да раздаваш право. Измисли закони, с които да спреш крадците и убийците! Накажи виновните зад непристъпни стени, да не виждат слънцето! Тъй ще научиш народа си на честност! – каза Горян.
– Откъде минеш след себе си, оставяй градежи наместо разруха, царю! Спри войните! Народът се намъчи вече. Жените те проклинат, че мъжете им от бойното поле не си идват или, ако някой се прибере, е ранен, негоден за работа. – посъветва го болната Кева.
– Послушай мама, владетелю! Няма да сгрешиш. А има ли мир и царщината ти ще е силна, и хазната ще е пълна с богатства. Тогаз ще можеш да помогнеш и на монасите, дето изографисват светци и мъченици, и на тия, дето книжнината и знанието тачат и опазват – добави Хуба.
– А как ще се защитим от печенегите, узите и куманите, жадни за битки и злато? Да търся мир в ръцете, дето стискат нож ли? – ядоса се царят.
– Вдигни огромна стена, която да обиколи земите ти по границите! Зад нея постави войниците! Само там, где има високи върхове и буйни реки отбраната да е по-слаба – отговори му старецът.
– Кой ще я строи тая стена и с що?
– С камъни от планините и с уплътнена пръст от равнините, ако трябва. Как кой? Войниците! И мъжете от народа може да накараш с ангария. Всеки да работи по десет дена, стената ще се вдигне, ведно с наблюдателни кули и други укрепления.
– Вярваш ли?
– Вярвам!
– Още нещо помисли, царю. Добре ще е да отвориш житницата си за народа. Народът не моли, не подлага ръка за милостиня. Народът мълчи, както мълчи волът. Тегли ралото, но до едно време. Не го ли водиш правилно, може да обърне каруцата – рече Хуба.
Царят замълча. Мислеше си: правилно рече баща ѝ, че жена от простолюдието му трябва. Ей това мъдро момиче би било добре да стои до него, с него би добрувал. И се обърна към тоя, който му помогна:
– Горяне, длъжник съм ти. Кога оздравея, ще ти дам злато, колкото тежи доброто ти. Ала ще ти поискам нещо.
– Добротата на кантар не се тегли, царю. Добро се прави от душа! Аз не ща награда. Дириш ли отплата за добрините, дето си сторил, значи алъш-вериш въртиш с тях. От малък съм научен да правя добро кога и кому, мога и да не чакам. Знам ще ми се върне от друго място.
– Тогаз с друго добро ще ти се отплатя.
През това време, опасявайки се, че с владетеля се е случило нещо лошо, брат му пуснал сокола му да го търси из престолнината и наредил на войниците да го следват. Четири часа летяла птицата без да спре, най-накрая кацнала на покрива на Горяновата къща. Войниците я обградиха и нападнаха. Нахълтаха вътре, видяха царя и насочиха копията и мечовете си към стареца и двете жени. Притеснена Хуба прегърна лежащата си майка, за да я успокои.
– Добре ли сте, владетелю? – попита началника на стражата.
– Не мога да вървя. Кракът ми е изкълчен.
– Тия люде ли са виновни?
– Не, никой да не вдига пръст срещу тях! Сам паднах. Те ми помогнаха.
– Ще ви отнесем в двореца. Там придворните хекимини ще ви излекуват.
Подир малко войниците направиха носилка и положиха на нея царя. Предводителят на войниците се загледа в иконата, пред която гореше свещ. Доближи се до нея и се прекръсти. Царят му нареди:
– Вземи я! Ще ме предупреждава кога иде нещастие.
Предводителят духна свещта и грабна иконата. Хуба понечи да каже нещо, но баща ѝ я спря. Царят погледна всички на изпроводяк и рече:
– Останете си с благословение!
– Със здраве, царю! – отвърна старецът, навел глава.
Щом вратата хлопна и войниците се отдалечиха, Хуба гневно рече:
– Татко, защо му позволи да я вземе? Та той направо я открадна под носа ни!
– В него е силата, Хубо. Явно добрина не признава.
– То затова казват: непоискано добро не струвай! Доброто за един понявга е лошо за друг.
– Тъй съм научен: да проумея мъката на човека и ако мога да помогна. Щото само доброто е по-голямо от болката. Ала людете се увълчиха, лошотията ги води. Ей на и царят…
– Баш лошото влезе у дома.
– Не се гневи, щерко! Цар е…
– Като е цар и всичко му е позволено ли?
– И да не е, ще е.
Примириха се тримата, че иконата вече няма да ги пази и заживяха, както преди. Тъй изминаха две недели. Царската нога лека-полека оздравяваше. Иконата обаче, потъмня, боите ѝ се напукаха и почнаха да се лющят. А в страната настана суша. Напразно гадателите гледаха небето нощем, чакаха звездите да са едри и на гъсто, че туй беше добър знак, че скоро ще завали. Ала светилата бяха нарядко и високо, което значеше, че сушата ще продължи. Накрай един от звездобройците се сети, че тая суша иде от иконата и се осмели да каже на владетеля:
– Царю честити, мястото на иконата е в оная къща. Заповядай да я върнат, че да завали и дъждът да напои земята! За хатъра на бедните я върни! Инак ще дойде глад.
Замисли се царят и реши. На другата сутрин една волска кола, предвождана от конници спря пред Горяновата къщичка. Старецът излезе на вратата и остана смаян. Сам цар Петър, яздейки вран кон, му идеше на крака и дарове му носеше – мед, жито, масло, сирене, нахут, орехи, една торбичка с жълтици и иконата. Едва влязъл с нея въ
