— ИГРА НА ЖИВОТИ —
Казват, че човешкият живот е безценен.
Така звучи добре в речи, клетви и обещания. Така стои красиво пред знамена и камери.
Но щом човек легне под бялата светлина на болничната стая, безценното изведнъж започва да има цена — цена на лекарството, на операцията, на леглото, на още един ден.
Понякога и на самото утре.
А ако нямаш?
Тогава животът ти продължава да бъде „безценен“ — просто няма кой да го плати.
Има един виц — за човек с пирон, забит в главата. Отива за помощ, а първият въпрос не е „Боли ли?“, а „Осигурен ли сте?“.
Не сте? Пирона не можем да извадим. Но спокойно — ще го закривим, за да не ви закача.
Смеем се.
После се замисляме.
Защото зад абсурда стои нещо прекалено познато. Понякога най-болезнените вицове са именно онези, в които има твърде много истина.
Някъде едно дете чака лечение. Има лекар, болница, лекарство и шанс. Няма пари. Някъде друго дете има същата болест, същата болка и същия страх, но зад него стоят хора, които могат да платят.
За едното болестта е диагноза. За другото — присъда.
Болестта не дели хората на бедни и богати.
Ние я научихме.
После събираме капачки. Малки парчета пластмаса, които хиляди ръце пускат в кашони и чували, за да се купи кувьоз, апаратура или още няколко вдишвания за човек, когото никога няма да срещнат.
А в същото време държави обясняват, че средства няма. Бюджетът е ограничен. Процедурата е сложна. Правилата не позволяват.
Странното е, че когато трябва да се спаси живот, парите все не достигат.
Когато трябва да изчезнат —
сякаш никога не свършват.
Намират се за бонуси, договори, поръчки, ремонти на ремонти, за нечий човек и нечий интерес.
После същите ръце се поставят върху сърцето и заговорват за народ, чест, Родина и бъдеще.
Думи големи. Понякога прекалено големи за хората, които ги произнасят.
Защото Родината не е само земята под краката ни, химнът или трикольорът над главите ни. Родината е и човекът до нас — онзи, който събира капачки; лекарят, който остава след смяната си; непознатият, който дава от малкото си; майката, която не се отказва; детето, което още вярва, че утре ще има.
И ако човекът до нас умира, защото няма достатъчно пари, докато някой друг печели от системата, въпросът не е колко високо развяваме знамето.
Въпросът е дали още заслужаваме да го държим.
Лекарят и днес се кълне да пази живота. Не знам кога между клетвата и човека застана договорът, кога договорът се превърна в тарифа, а пациентът — в ред от ценоразпис. Не знам кога моралът получи касов апарат и кога човечността започна да се води непредвиден разход.
Ще кажат, че не всички лекари са такива. Не са. Ще кажат, че не всички управляващи крадат. Дано. Ще кажат, че няма как да бъде спасен всеки.
Вероятно.
Но въпросът никога не е бил дали можем да спасим всички.
Въпросът е кога спряхме да вярваме,
че всеки заслужава еднакъв опит да бъде спасен.
Колко струва един живот? Сто хиляди? Милион? Десет милиона? А ако е дете? Майка? Баща? Войникът, клел се пред знамето? Старецът, който цял живот е градил държавата, а накрая не може да си позволи лекарствата?
А ако си ти?
Ако цената се променя според човека, който лежи на леглото, значи вече не говорим за лечение.
Говорим за търг.
Вчера е минало. Утре е под въпрос. За едни това е философия, за други — диагноза, а за трети — сума, която трябва да бъде събрана до петък.
И все ще се намери някой, който да свие рамене:
— Такъв е животът.
Не.
Такъв сме го направили.
И има разлика.
Защото човечността не е да произнасяме красиви думи за живота, когато нищо не ни струват. Тя започва там, където чуждият живот започва да струва нещо и на нас.
Затова въпросите ще останат. Кога животът получи цена? Кога моралът получи тарифа? Кога клетвата получи дребен шрифт?
Кога помощта се превърна в услуга, а оцеляването — в привилегия?
И кога човекът забрави човека?
Едва ли някой ще отговори честно. Но въпросите няма да изчезнат. Истината може да бъде скрита, заглушена, купена или погребана под хиляди страници обяснения.
Рано или късно някой пак ще попита.
И тогава ще остане само един въпрос:
Как ще бъде облечена
лъжата този път?
— Радослав Р. Исаков —
