Ай Догду
(Изгрява луна)
Вчера беше много емоционален ден за мен.От онези, в които душата ти е като посипана с безброй иглички от кактус, а ти се опитваш да излекуваш всяко едно боцване, както и да подириш причината за него. И точно в този ден получих разказ от доктор Василев, посветен на моя обичан дядо и мен. Доктор Василев е от пишещите лекари.С него се запознах на представянето на книгата ми в Шумен.Спомням си как остана най-подир и ми сподели, че е познавал дядо ми, който отдаде живота си на Делиормана, лекувайки людете там, въпреки че бе от едно село в Розовата долина на страната ни. Дори обсъждали различни случаи и работили заедно. И оттогава с него поддържаме топъл конакт и следим взаимно творчеството си.
Та думата ми е за разказа му „Изгрев преди залеза“. Отдавна не бях плакала, но вчера ми се случи три пъти, докато го четях. Всяка дума от този разказ е като бисерно парченце от онази делиорманска действителност, която помня и аз летата при дядо, когато той работеше в Здравната служба, а сетне го търсиха и в дома му денем, и нощем. Когато той опъваше хамака за мен, а от прозореца се въртяха две мои любими песни, докато аз жадно поглъщах сочната диня или чупех от безбройните лишници от двора му, които той пазеше за мен. В тази идилия се включваха пчелите, които отглеждаше, котетата в двора и малките кученца, които той взимаше заедно с майка им от Байсето и Исмаил. А аз още не измила очите си, излизах на прага на къщата, където ми очакваха най-сините очи на Сибел и божурените бузки на Дениз. Години по-късно имента им щяха да се настанят удобно в разказите ми.
Та да се върна на написаното от доктор Василев. Той е направил солидно проучване преди думите му да се излеят като придошла река. Усетил е преживаванията и душата ми, ползвал е дори мои цитати, които аз съм забравила, че са излезли изпод перото ми. Върнал се е и към лекарските си спомени и онази отколешна реалност, в която лекарите са церили не само тялото, а и душата. Същевременно с фактите, той се е потопил в онова колективно несъзнавано, от което е почерпил вдъхновение, за да доизгради образите ни, за да ги изпъстри и подсили въздействието. И това е направил толкова естествено и колоритно, като умело е вплел и турския говор. Той е неразделна част от региона в Шумен, а и от дядовия речник, който бе обагрен от турска реч, но се долаваше и нежният полъх на неговия край. Дядо до последно милееше за него. Освен от моите разкази за онези времена, изглежда доктор Василив е извършил и проучване в селото, защото в редовете му се появява и нашият обичан тогава сив вартбург, за който нигде не съм споменавала. Той е включил и герои, които са били на сцената на събитията, но отново са плод на негови търсения.И именно тази грижа,топлина и уважение, които струят от думите му, разтвориха душата ми. А това, което ме разтърси до основи бе предходното име на село Изгрев-Ай догду (изгря луна). Той брилянтно е направил препратка към цикличността в живота, към деня и нощта, изгрева и залеза, старото и ново поколение. Когато той среща моя дядо, е бил съвсем млад доктор, а днес е влязъл достолепно в неговия образ. „Луната пак ще изгрява, ще носи пробуждане на вътрешния свят на човека…“, пише той.
„Помня. Беше пролет. Селото кипеше от живот. Бях млад, с малко опит, изпълнен с мерак за новото си изпитание…“ Това са думи, родили се изпод перото на доктор Василев, бликнали от недрата на душата му и посветени на дядо ми. Написаното достигна по неповторим начин с моята душа, върна ме в онези времена, когато бях малко момиченце, което тепърва щеше да се влюбва, да гори в поприщата си, да търси мисията си, да се бори със страховете си, до търси живата си вода и родова сила. Онова малко момиченце, гледащо с възхита дядо си, попиващо от онзи селски колорит, който по-сетне щеше да изпъстри същността и разказите му. Онова малко човече, което по-сетне щеше да усети толкова общо с дядо си, с професията му, с действеното начало у него, с устрема му да съзидава, с вътрешните противоречия и пъстрота. Така е написано всичко, че усещаш мириса на хляба от селската фурна, коричката му, вкуса на кафето и дима на цигарите.
Сигурна съм, че доктор Палазов също се е вълнувал от написаното, защото вчерашните ми земетръсни емоции не бяха само мои, сякаш бяха умножени по две с неговите….
И аз благодаря от цялата си душа за този свиден коледен подарък и то точно, пристигнал в този ден. Думите, използвани чистосърдечно, топло и с отношение са такъв дар, който тежи повече от всяко имане…
Ай догду! В душата ми през вчерашния ден бе изгряла луна и аз съм благодарна на емоциите, усещанията, сълзите и озаренията.Тъмнината е дар и ни е нужна, за да усетим раждащото се утро! А днес, докато пиша това, се ражда изгревът..И така кръгът се затваря, докато не се превърне в безкрайност…..
Кристина Палазова-Димитрова
