Списание Литература

Израснах

Израснах като жилав плод,

висяща надолу с главата от клоните на дърветата,

завряна в сламата на сайванта, тичаща из двора

сред кокошките, овцете;

с вечно олющени колене, разпиляна коса,

заобиколена от круши, ябълки и хора със силни ръце.

Ръце, които ме посрещаха и изпращаха,

разпиляваха и събираха,

погалваха и наказваха,

ръце,

по които четях не само бъдещето, но и миналото.

Все още помня

печените филийки със сирене, липовия чай,

зюмбюлите в градината на баба,

 газ, оцет, миризмата на кафе от съседната стая

рано сутрин, кръв по коляното.

Не плачи– така мирише детството ми.

Кой не го е страх от тъмното,

кой не го е страх от светлото?

Заложници на себе си, без обявена цена за откуп.

Тихо.

Качвам се по стълба, висяща от старата кайсия в градината.

Отсреща е хоризонтът и покривът,

на който лястовица е свила гнездото си.

Мотиката се е подпряла уморено на стената.

 И аз виждам:

хоризонт, гнездо, мотика.

Свобода, спокойствие, усилие.

Пече горещо юлско слънце и съм на пет.

Катеря се по въжената стълба,

висяща от изсъхналите клони на дървото,

прехапала авантюристично езичето си,

 пълна със страхове,

които никой не ме е предупредил, че имам.

Подхлъзвам се и падам.

Удрям си коляното в корава буца пръст

и от него потича наивната ми, млада кръв.

Някой се втурва към мен:

– Добре ли си, добре ли си…

– Боли ме сърцето! – рева аз и се държа за коляното.

– Сърцето ти не е там! – смее се някой.

Как да не е там?

Чувала бях да казват, че когато си тъжен,

те боли сърцето.

И мислех, че където и да заболи, сърцето се премества там.

Живот на колене, живот до колене…

Димана Йорданова

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *