**Неделно**
Искам да ме разберете правилно. Не че съм човек, който не е готов да помогне на приятел в нужда, просто наистина мразя да бъда събуждан от топлите си, красиви сънища. Това е. Все пак, на кой луд ще му скимне да се събуди толкова рано в почивните дни? Камо ли пък да ми звъни? Това винаги ми е било непонятно. Дори съм си направил „сито“ под формата на тих режим на телефона. В него бяха включени почти всичките ми контакти, освен три или може би четири, които бяха близките ми приятели и семейството ми. За тях можех да направя изключение и да се завърна за малко от страната на сънищата (където, според мен, си ми беше мястото). Не че досега ми се беше налагало, де. Вероятно никой от тях не бе изпадал в толкова тежка ситуация, че да опре точно до мен.
Като знаете всичко това, мисля, че можете да си представите огромното ми учудване, когато телефонът ми започна да звъни в шест сутринта в онази студена декемврийска неделя. Направих огромно усилие да се пресегна и да го взема от нощното си шкафче, без да се повдигам от леглото. Опитах се да видя кой точно е човекът, който съвсем скоро ще добавя в черния списък на устройството си, след като си доспя, но екранът светеше прекалено силно и не успях. Телефонът ми замълча. Загубих съзнание за около минута, но ужасната мелодия ме събуди отново. Този път до лявото ми ухо, където бях изпуснал проклетото нещо. В просъница натиснах екрана и от другата страна чух познат глас да изрича името ми.
– Здравей, Миро. Извинявай, че ти звъня толкова рано, братле, просто имам нужда да поговоря с някого. С Мария се разделихме – изхлипа познатият глас, чийто притежател все още не можех да определя.
– Как така се разделихте? – запитах в опит да се задържа буден.
– Снощи ѝ вдигнах огромен скандал и тя си събра багажа. Сега е при майка си. Не мисля, че този път ще се съберем. Било е лошо, знаеш, но чак дотам не бяхме стигали. Боже мой! Не съм спал цяла нощ – обясни ми той.
Отворих очи и се вгледах в екрана на мобилния си – входящо обаждане от Пламен. Постоях няколко секунди, препрочитайки името му поне три пъти наум, докато осъзная, че това бе най-добрият ми приятел. Мария. Ех, тази Мария… Той наистина бе лудо влюбен в нея, а и тя в него, де…
– Хей, там ли си още?
– Да, да. Извинявай! – побързах да отговоря. – И за какво точно се скарахте?
– За глупости. Намерих един чат с неин колега и веднага запалих… Откачам без реална причина… Нали ме знаеш, аз и моята ревност…
– Разбирам… – провлачих аз.
– Искаш ли да излезем да се помотаем?
Отново се вгледах в телефона си. Часът бе шест и две минути сутринта. В единствения ми почивен ден… Не! Не можех да позволя това! Съсредоточих малкото си будни мозъчни клетки в отчаян опит да измисля начин да го избегна. За щастие, мисля бързо в напечени ситуации. Отне ми не повече от десет секунди да го скалъпя.
– Кой ден е днес? – запитах спокойно.
– Мисля, че неделя. Защо? – отвърна ми той набързо.
– Не, не. Коя дата е?
– Сега ще видя – той замълча за миг. – Трети декември.
– Трети декември, а? А коя година?
– Ти май още не си се събудил напълно? – позасмя се Пламен. – Две хиляди и седемнадесета, разбира се. Нали не си мислиш, че си проспал годината?
– Трети декември, две хиляди и седемнадесета, а? Интересно. И кога казваш, че отново ще е тази дата?
– Какви ги говориш сега? – попита объркано той. – Никога повече няма да е тази дата.
– Никога повече? – питах на свой ред аз. – Значи ти искаш да ми кажеш, че на този необикновен ден, който няма да се повтори, ти предпочиташ да се мотаеш с мен, губейки си времето, вместо да преглътнеш егото си и да се извиниш на момичето си? Така ли?
Настъпи гробно мълчание. Единственото, което чувах, бе тиктакането на стрелките на часовника му. Усетих как умът му асимилира думите ми. Вече дори можех да си го представя – стоящ прав в средата на стаята си, загледан тъпо в големия си часовник, който тя му бе купила преди година, за да му напомня как ще прекарват всеки миг заедно.
– Аз ще тръгвам, Миро – каза тихо той.
– Върви – засмях се и затворих очи. – Тя вероятно те чака.
Разговорът прекъсна…
_____________
Георги П. Георгиев
_____________
Много ще се радвам да прочета вашите коментари и мнения. Чета всичко, което ми напишете! 🙂
–––––––––––
Записванията за новия тираж са отворени! Запазете вашите копия на лично съобщение!
Този и още над 70 разказа ще намерите в моите 3 сборника – „(Не) Човешки истории“! Вече можете да си поръчате новия ми сборник на цена от 15 лева. Също така, трите книги в комплект са на промоция в момента – 33 лева! При желание ми пишете на лично.
Ако историята ви е харесала, можете да ми оставите лайк и коментар. Още истории ще намерите на моята страничка.
Благодаря за всяка подкрепа!
Поздрави,
Eddie!
