Дъх
Странно как кръвта изглежда толкова по-наситено червена върху белия сняг. Сложих ръка на корема си, притискайки силно кървящата рана. Краката ми се разтрепериха и за да не се сгромолясам по лице на земята, паднах на колене върху побелелия асфалт. Гадно копеле! Дадох му портфейла и телефона си и все пак ме наръга. Огледах се да видя дали има някой, който да ми помогне. За съжаление, улицата бе пуста. Скапаният нещастник ме беше причакал тук, за да ме обере. Голям съм глупак! Къде ми трябваше да ходя за тъпите фойерверки в този кучешки студ! Погледнах надолу към раната и леко отместих ръка, за да я огледам. Всичко бе в кръв, а при вида на тази гледка страх вцепени тялото ми. Призля ми. Шок и паника започнаха да превземат ума ми.
– Помощ… – исках да изкрещя, но вместо това думите едва излязоха от устата ми.
Приведох се напред, стискайки очи и повърнах. Като ги отворих отново, осъзнах, че голяма част от това, което бе излязло от устата ми, бе кръв. Нима щях да умра? Тук? На шибания път, оповръщан с кръв… Стиснах зъби и събрах последни сили, за да се изправя. Стъпих на единия си крак, но силна болка преряза корема ми и този път се проснах по лице в снега.
– Мамка му! – прецедих през зъби, докато бавно се изправях отново на колене.
Кръв. Всичко около мен бе в кръв. Не можех да повярвам на очите си. Нима всичката беше от мен? Усетих как губя сили и започва да ми причернява пред очите. Дори ръцете ми се разтрепериха. Струваше ми се, че тялото ми всеки момент ще ме предаде и ще изпадна в безсъзнание. Дишането ми бе силно учестено, а сърцето ми удряше силно, сякаш в опит да се изтръгне от гърдите ми и да напусне умиращото ми тяло.
– Пом… – този път дори не успях да изрека думата, а вместо това се закашлях силно, изпръсквайки снега пред мен със ситни червени капки.
Мускулите ми се отпуснаха и отново се свлякох. Успявах да държа очите си отворени и безпомощно наблюдавах как локвата, в която лежах, бавно се увеличава и топи белия сняг. Никога не съм си и помислял, че краят ми ще е такъв. Боже, не искам да умра така…
– Моля те… – само това имах сили да изкарам от устата си, преди тъмнината да ме погълне.
Ужасна миризма ме удари в лицето и очите ми се отвориха широко на мига. За голяма моя почуда видях, че пред мен стои хърбаво черно куче и ме ближе през устата. С огромно усилие вдигнах едната си ръка в опит да отместя муцуната му от лице си, но единствено докоснах измръзналата му лапа. То сведе глава към дланта ми, подушвайки я, после ми хвърли бърз поглед с големите си влажни очи и се затича нанякъде. Май го бях изплашил. Клепачите ми отново натежаха, бях на предела на силите си. Паднал така в снега, започна да ми се струва доста приятно, дори топло. Отпуснах напълно глава и прегърнах мрака…
Някъде в далечината чух силен лай, а след него и писъци. Отворих леко очи и за секунда зърнах как мършавото куче тича към мен.
– Боже, тук има паднал човек! Изглежда ранен. Бързо, обадете се на линейка! – чух женски глас да крещи с все сила над мен.
Това бе последното, което си спомням от този ден.
…
Събудих се в болница на следващата сутрин. Лекарите ми казаха, че съм се спасил по чудо. Имал съм огромен късмет, че са ме намерили. Жената, която ме е открила, разказала на лекаря как едно бездомно куче отишло до нея и започнало да лае и подскача. След това изтичало на отбивката на улицата, където съм бил обран и продължило да скимти, като я гледало в очите. На жената ѝ се сторило, че то се опитва да привлече внимание. Решила да отиде да види защо вдига цялата тази врява и пристъпила към него. Виждайки я, че се приближава, кучето се затичало към мен…
…
Беше там. На същата улица, на която то ме откри, когато имах нужда от помощ. Веднага го познах, въпреки че го бях зърнал само за миг, преди да загубя съзнание. Лежеше свито върху парчета от кашони до един контейнер, покрито с тънко снежно наметало. Приближих се с тихи стъпки, за да не го изплаша. Точно когато се наведох до него, то се събуди и ме изгледа уплашено с онези същите влажни очи, които толкова добре си спомням. Сложих ръка върху главата му, за да го погаля.
– Помниш ли ме, приятелче? – прошепнах му, докато го милвах.
То се изправи и бавно ме облиза по бузата в отговор на въпроса ми.
– И аз не съм те забравил. Мисля, че сега е мой ред да ти върна услугата…
–––––––––
Георги Георгиев – Eddie
–––––––––
Много ще се радвам да прочета вашите коментари и мнения. Чета всичко, което ми напишете!
––––––––––
Ако това, което пиша, ви харесва и искате да продължавам да творя, можете да ме подкрепите, като си закупите някоя от моите книги! Благодаря предварително!
––––––––––
Започнах записванията за новия тираж, който ще е готов след 2 седмици! Можете да си запазите копие на лично съобщение!
Този и още над 70 разказа ще намерите в моите 3 сборника – „(Не)човешки истории“! Вече можете да си поръчате новия ми сборник на цена от 15 лева. Също така трите книги в комплект са на промоция в момента – 33 лева! При желание ми пишете на лично. Ако историята ви е харесала, можете да ми оставите лайк и коментар. Още истории ще намерите на моята страничка. Благодаря за всяка подкрепа!
ПоЗдрави,
Еди!
