Вратата отвориха двамина – мъж и жена.
– Дал ти Бог добро, бабо Ермино! – почна мъжът. Жената до него мълчеше. А хубава беше, картинка, ала с обездвижена, превързана ръка.
– Да дава и на вас! – отвърна лечителката. – Ха, речете си имената де!
– Аз съм Начо. Жена ми я викат Гълъбина. Що ти са имената ни?
– Аз, Начо, людете ги помня по име. Името на човека е ключ към съдбата му и по име душата му викаш в труден час. Та трябва да зная имената ви, та душите да ви отключа. Как инак ще ви лекувам, а?
– Чорбаджии сме ние. Пред другите сме. Но се научихме, че златни ръце на чакръкчийка имаш. Та от хубаво не сме дошли, болката ни доведе.
– Пред болката всички са равни, чорбаджи. Чакръкчийството не е занаят. Гадателството и знахарството – също. Иска се голямо сърце, мерак се иска. Някои вият, пищят от болка, други са обездвижени. На крака съм ги вдигала, преродени съм ги изпращала. Кажи ми сега що ѝ е на жена ти.
– Ръката ѝ изкълчена, та да я наместиш.
Доближи се старицата до чорбаджийката и внимателно почна да развива парчетата плат, с които беше превързана ръката ѝ. Знаеше, че кога човек е болен, кръвта му се съсирва на някои места по тялото. Там трябваше да се разтрие, та да се раздвижи кръвта. Викаше на тая работа „обръщане на кръвта”. Тия места натисна сега Ермина, чорбаджийката първом извика от болка, сетне глухо изпъшка и млъкна отново. Само очите ѝ издаваха мъката.
– Леко пипай, мари! Ще я осакатиш – скара се чорбаджията.
– Ти леко ли пипа? Не мож ме излъга мене. По лицата ви чета. Бил си я. Сиромашка си я взел жена си. Дето се вика, от калта в двореца влязла и търпи. Че е хубава, хубава е, като за три жени! Вярно, спор няма. Но бездетница. Такваз е станала и затуй я биеш. Ръката ти, дето трябва да милва, удря. И ратайчетата си налагаш с пръчка. На таквиз като тебе деца не се полагат!
– Ти коя си да ме съдиш, ма? – ядоса се Начо, но се усети и продължи по-меко. – Кравата с теленцето ще ти дам, само ни излекувай. Тя рожба да добие, аз да оздравея.
– А тебе що ти е? Я какъв търбух си отпрал! Другите за единия самун се трепят. Ти имаш много и мислиш мечката за пъпа си хванал. Сербез си, голяма работа, няма що…
– Задъхвам се. Въздух ми не стига. Страх ме е сърцето ми да се не пръсне. Ха да ми лееш един куршум, да видим какво ще си покаже!
– Това не е болка за умиралка. От що те е страх, бре? Някой да те не измами, да ти не вземе имането? Що ти се свидят жълтиците? В гроба ли ще ги носиш? Ни дете имаш, ни коте. Кой ще жали за тебе, кога си затвориш очите, а? Ще ти кажа: Никой! Аз куршум ще ти лея, само зарад жена ти. Невинна е тя, покрай тебе страда – редеше Ермина и шеташе бърже. Сложи медник на огъня, пусна в него оловото да се разтопи, сетне го пресипа в друг медник със студена вода. Оловото първом се пръсна, сетне се събра на топчица. Топчицата заприлича на човешка фигура.
– Права бях. От човек те е страх. Изстине ли оловото, ще ти го завия грижливо в хартия.
– Що в хартия? – попита чорбаджията.
– Щото тъй! В дреха ако е, дрехата попива злото. Тебе черна магия ти е сторена. И проклятие ти виси над главата. Може да иде от майките на ратайчетата, дето си бил. Ще спиш върху оловото три нощи и след туй в течаща вода ще го хвърлиш. И на кръстопът може да го оставиш – знахарката сложи парчето до чорбаджията. Взе го той, заоглежда го и продължи да пита:
– Няма ли да ми баеш, Ермино?
– Уплахът се лекува с баене. Но има болести, дето са по-силни от думите и от куршума. Заречи се, че само добрини да струваш и ще се оправиш.
– И само туй?
– Ти да не мислиш, че е толкоз лесно? Злото сърце трудно се обръща.
– Хвърли боба, да науча кога ще умра поне!
– Ха-ха-ха-ха, що ти е да знаеш? Човек не бива да знае туй. Инак все за гроба ще си мисли. И друго не бива да знае: колко пъти ще обича и колко пъти ще мрази, догде е на тая земя. Всеки трябва да се запита зарад що живея, кое в живота ми е най-хубавото, най-смисленото.
– Стара си, мъдра си – издума Начо и остави кесия на софрата.
– На пода, чорбаджи, не на софрата! Там, где хлябът седи, не бива да се слагат пари.
Начо премести кесията стреснато. Гълъбина, жена му, се повдигна да си вървят. Но чакръкчийката ѝ направи знак и се обърна към чорбаджията.
– Най-голямата благословия ни е, че дишаме. За нея трябва да сме благодарни. Един път се мре, Начо. Дважди, трижди никой не умира. Честичко живеем един и същи ден за стотен път, все едно и също струваме. Трудно се престрашаваме на промяна и радостта си пестим. Да има, като бели пари за черни дни. Излез сега, жена ти ще остане още малко!
Замислен излезе тоя, дето вдигаше ръка да удря. В ръката си стискаше оловото, а в мислите – мъдрите думи. Ермина изчака да хлопне вратата от външната страна и повторно се доближи до бездетната. Пак разтри ръката ѝ, подир туй се наведе над корема ѝ и почна да бае мълком. Запалената за двамината свещ потреперваше на свършек и дълголетницата каза:
– Ако птица счупи крило, Гълъбино, то заздравява, но птицата не литва вече. Все едно две дисаги болка тежат на заздравялото крило. С човека не е тъй. Неговото крило заздравява. Ръка, нога – заздравява. Виж душата е друго нещо, душата трудно се лекува.
– Можеш ли да ми помогнеш, стара майчице? – примоли се Гълъбина.
– Може и не може са братчета, чорбаджийке. Добра жена си! Нищо, че душата ти е стъпкана. В бодливо кожухче се е свила, да се пази. На кестен е замязала, трябва да се разпука. Девесил ще засадиш в двора! Лющян му викат някъде. Ако няма кой да ти даде да си завъдиш, аз ще ти намеря. Девет сили има той и гони лошото. Че и любов носи. Да знаят булките, че ако го зашият в сватбената си премяна ще омагьосат либето да ги обича за цял живот, все тъй ще правят. Бучни поне два корена в пръстта! И пей! Пей, Гълъбино! Камъкът се пука, песента пребъдва. Ще заклокочи река от радост в гърлото ти, ще те улови лека-полека веселото. Песента докарва лекотата, а с лекотата иде и вярата. Вяра трябва да имаш. Тя ще докара любовта, че без нея пък нищо не става. Повярва ли сърцето ти, ще заченеш.
– Сполай, стара майко! Мисля си да ти донеса една дълбочка тава. От мама ми е. На нея ми напомняш ти, че едно време, преди да я прибере небето, тя с мълчана вода цереше животни и изсъхнали овошки. Само тавата ми остана от нея. Лани ми я калайдисаха циганки. Ама като гледам, ти време нямаш петмез да вариш. Зер твоето не е проста работа – кости да наместваш, души да цериш. Аз ще ти сваря. Твойто време е наречено на другите.
– Умница си, Гълъбино! На умния му стига една дума. На глупавия и хиляда да му речеш – все тая. Родиш ли, проходи ли чедото ти, донеси ми петмез! И повечко зеленко хапвай! Лапад, копривка, магданоз… хич да не те е страх, че на овца ще замязаш! В зеленото е истината, в него е чалъмът. Мръвките остави на мъжа си! От мене толкоз, от Бог повече! Ха, върви си с добро, че и други чакат вънка!“
.
Из “ Йова разказва“, Ивелина Радионова /
