РАЗКАЗЪТ
Калина пишеше отскоро. На шега се бе явила на някакъв конкурс. Всичко изглеждаше чиста случайност. Когато й се обадиха, че е спечелила първо място, цялото й същество ликуваше. Продължи да пише, по-скоро за себе си. Понякога посвещаваше разкази на близки приятели, друг път се вдъхновяваше от несретник, който влачеше безропотно съдбата върху плещите си. Веднъж прочете свой разказ на едно събитие. Гласът й трепереше, усещаше ударите на сърцето в ушите си. Когато изрече и последната дума, настана тишина. Някой бяха просълзени, трети стояха замислени. Една жена от присъстващите каза, че има глад за такива автори в момента. Тази случка размисли Калина за въздействието на творбите й. Само че, тя отново не си вярваше.Все повече хора, след като прочитаха нещо от нея, я напътстваха: „Пиши,пиши,пиши!“
От една страна Калина бе критична към себе си, от друга-тя долавяше промяната в душата й. Докато пишеше, попадаше в нова реалност-чудата, но много хубава. Сякаш бе достигнала до живата си вода. Сега сама утоляваше жаждата си от нея и щедро раздаваше на останалите.
Записа се на курс по творческо писане. И до днес си спомняше първата й задача. Някъде към полунощ вдъхновението нахлу безцеремонно в нея. Нямаше никакво желание да заспива. Подейства й като две къси кафета. В главата й зазвуча родопска реч. Дочу гласа на баба си. Пренесе се далеч, далеч в Родопите, където тя я водеше на събори и родови срещи. Разказът потече като пролетна река. Калина бе градско чедо, ала в този миг, родопските думи се нижеха една след друга. Докато пишеше, долаваше мириса на избъркано масло и гьозум. Дочу скърцането на дървена порта. Озова се и в дядовата й черква, дето построил на инат и със свои пари. Историята препускаше от черквата до старата къща с тикли, сетне се усукваше около прелестна жена, която бе омъжена за човек, който не усеща душата й. Нишката се виеше здрава и дълга и оплиташе сърцето на млад художник, дошъл да изографисфа черквата. Сетне преплете пътищата на двамата, но те следовници на морала, не го потъпкаха. Една наглед обикновена история, описана с напевната родопска реч и уловила трепета на две души и въждаленията им. Когато завърши написаното, Калина го прочете пак,и пак…Това бе първият й родопски разказ. Нямаше търпение да го изпрати на преподавателката си, нищо че скоро щеше да се развидели. На другия ден час по час отваряше пощенската си кутия, в очакване на рецензия. Пристигна след два дни. Калина трескаво отвори писмото. Виждаше се, че жадно поглъща думите. От написаното ставаше ясно, че според проверяващата разказът не е лош и след това се започваха критиките към ползвания диалект, към сюжета и още, и още… И не че не понасяше критики, съвсем не. Просто не разбираше-как е възможно душата й да бе изпълнена с магия, докато пише, да я държи адреналинът цяла нощ, и разказът й да се окаже „нищо особино“. Душата й казваше, че това е първият от бъдещите родопски разкази. Сякаш с него бе отключила портата на миналото. Чете го пак, и пак…Развълнува се за пореден път за съдбата на главната героиня. Видя я с големите й пендари, с празничните дрехи, с тьонката и снажка и алените борни, как страда и се измъчва за любимия си. Видя и него-даровит, неспокоен и привлечен от магията на тази жена, която като зряла любеница го мамеше да я опита. Прие мнението на лекторката, но за пореден път се усъмни в дарбата си.
************
Бяха минали четири години оттогава. Калина не спираше да пише-нощем,в метрото,в обедната почивка, пред лекарския кабинет. Все повече ставаха онези, чиито души бе докоснала с посланията си. Представи се добре на още няколко конкурса, написа книга за корените си. И въпреки че много й костваше, я представи къде ли не. Книгата бе третата й рожБА. Радваше й се, обичаше я и тя покълна в душите на хората.
Един зимен ден я поканиха на литературно четене с други автори. Няколко актьора щяха да четат разказите им. Калина избра онзи разказ-родопският. Тя изложи за продан и книгата си, и трепетно зачака събитието. Залата започна да се пълни, дойдоха й актьорите, които веднага се заловиха да четат разказите преди да започне всичко. Жената, която трябваше да чете разказа на Калина, я викна няколко пъти. Не се справяше с родопските думи. Или ударението не слагаше добре, или не ги четеше гладко. Това смути Калина, в главата й се заблъскаха въпроси как ли ще прозвучи написаното и как би въздействало. За нея бе важно родопската действителност да бъде пресъздадена истинно. Нямаше какво да стори в този момент и просто зае мястото си сред публиката. И тогава я видя. Първата й преподавателка по творческо писане-онази с рецензията, на разказа, който днес щеше да чете. Изправи раменете си. Огледа залата и притвори за миг очи. Вече не бе онова плахо момиче отпреди няколко години.Бе усетила въздействието на думите си върху мнозина.Във вените й се бе вляла и силата на корениете й, която тя поля с родовите срещи и с разказаните истории за онези евелски люде в Родопите,носещи доброта и чест.
Разказите се редяха един след друг.Наближаваше и нейният ред. Видя как актриста се пресегна и взе листата с разказа й. Приготви се да чете.И тогава, тогава Калина се изправи от средните редове. Цялото й тяло се устреми решително към сцената:
– Извинете ме, че променям сценария!-започна тя, без гласът й да потрепери-в разказа съм ползвала родопски диалект и бих желала аз да го прочета, за да усетите посланието.
– Ох, много ме улеснихте-въздъхна червенокосата актриса и мило се усмихна.
Настана мълчание. Калина започна бавно и уверено. Макар събитието да бе в сърцето на София, Родопите се пренесоха наоколо, героите оживяха. Калина усети с всяка фибра на тялото си случващото се. С невидими нишки се свърза с хората и те с нея.Сякаш станаха едно. След края на разказа бурни ръкопляскания огласиха залата и съвсем спонтанно жената заговори за Родопите, за повелите на рода и корените, за отколешните времена, за личната си история. Когато приключи, много от присъстващите се подредиха, за да си вземат книга и автограф от нея. И тогава чу познат, плътен глас:
– Извинете, аз съм преподавател по литература. Преподавам и творческо писане-ясно бе,че не я помни.-Исках да ви кажа,че разказът Ви бе брилянтен! Такъв психологизъм, такова въздействие!Истински ме развълнувахте! Ще искам книга за мен и една за подарък-продължи преподавателката.
– Здравейте, преди време Ви бях изпратила този разказ за рецензия по време на Ваш курс. Доста критики имаше.Не се сърдя, тогава бях начинаеща. Този разказ написах с душата си-сподели Калина.
– Ооо, забравете какво съм Ви казала! Не зная защо така съм написала. Пишете толкова хубаво!-потупа тя Калина нежно по ръката.
Сълзи от щастие задавиха жената, докато надписваше книгите на своята преподавателка.
Какво ли би станало, ако бе повярвала,че разказът й не струва нищо? Всъщност и тогава той бе като скъпо имане, но днес Калина го раздаде на хората….
Кристина Русева Палазова-Димитрова
