Ивеу Радионова
КАМЕННА РЕКА
На огъня поклон до колене,
на водата – доземи!
Бая ниви имаше чорбаджи Ставри. И дали заради това,
или душата му жадуваше да е така, наумил си беше той,
че е първенец, най-горен сред имотните в село Изгрев.
Големееше се и с кой бъде не се спираше на раздумка.
Тежко стъпваше, премятайки зърната на кехлибарена
броеница – наследство от прадядо му, който беше ходил
до Божи гроб. Пък селото се славеше като богато, щото
земята му раждаше изобилно и водата се лееше с напев
от многото му чешми. От една от тях, Чаталатата чешма,
водеше началото си Суха река, дето протичаше през цяла
Добруджа. Някога тая река била пълноводна и гъмжала
от риба. През стръмни долове и тревясали поляни
минавала, цели села с малки схлупени къщурки напоявала.
Ала людете секли без жал околните гори, затуй сега течеше
едва-едва и лятос пресъхваше.
Чорбаджи Ставри беше от ваяците, сиреч наследник
на еркечани. Къщата му се издигаше в Горната махала,
до стария мост. С високи дувари я беше обградил да не
заглеждат ергените щерка му. Седемнайсет лазарника
завъртя есенес Сава. В тежки, черни плитки ги сплиташе
и хубавица беше, ама баща и не рачи да я даде някому. `
Връщаше сватовниците още от портата. Думаше им:
„Твърде е хубава мойта Савка за вашто момче!”, „Нямам
чедо на голтаци да слугува.” или „Малка ми е още. Нека
постои още у дома!”. Пък ако женихите бяха от Долната
махала, хич и не щеше да ги чуе, че еркечани и
куванлъчани, дето бяха изселници от Пчелник, се мразеха.
Дотолкоз им беше люта враждата, че на празник на едно
хоро не се хващаха и се не сродяваха помежду си. Върна и
двайсетгодишния Атанас от Долната махала, макар да
усещаше, че моминското сърце трепти за него. Кара Танас,
тъй му викаха в село, заради тъмната кожа, беше грънчар.
Глината оживяваше в ръцете му и се превръщаше ту в
писана паница, ту в стомна за прежаднели жътвари, ту в
пръстен гювеч, де месо да опадва от костите. Много пъти
Сава беше влизала в работилницата му, уж да купи нещо
нужно за дома, а то да го погледа как работи. Седнал зад
колелото, Танас грабваше топка глина, мокреше я, слагаше
я в средата на кръга и завърташе с крак. Слушаха го ръцете
и глината току станеше паница. Сетне свитите му длани
стомна извайваха, тъй сякаш живота си ваеше. А колелото
продължаваше да се върти. Коритото с глина се опразваше
и грънците се строяваха на пода, готови за пещта. Преди
време Танас беше ортак с Нешо, но нещо не им потръгна
алъш-веришът. Опак човек беше Нешо и кога развалиха
достлука, му начупи всичките грънци. Здраво парче не
остана. Не се уплаши от това Танас и почна отначало
всичко сам. Вземаше парчето глина и туряше в него от
душата си. Вода, глина, малко магия и толкоз… Като за
Господа ваеше и сигурно по таз причина Господ благослови
труда му. Съзаклятник му стана в магията. Скоро и чираци
почна да учи, да им предаде занаята си. Само невеста си
нямаше, че чакаше да го споходи сляпата неделя. Накрай
се случи и момъкът обикна чернокосата, дето дохождаше
често в работилницата му, та реши да я поиска, макар да
знаеше проклетията на баща и. Кога чорбаджията отпрати `
стройниците му, той се затвори в себе си, на работата се
отдаде, все едно му беше първо либе. Ставри пък забрани
на щерка си да ходи за калени паници и от тоз час двамата
млади спряха да се виждат.
Тъгуваше Сава, поплакваше на майчиното си рамо, но
бащината дума не тъпчеше. Усетил мъката и, Севернякът `
бесня цяла зима. А тя се случи дълга и люта. Сух студ
хлопаше на изгревските порти, влизаше неканен, риташе
ръжените и хвърляше цепеници в огнищата, пък те изгаряха
като сламки. Котките се свиваха, мъжете попържаха Малък
Сечко, жените го кълняха чума да го тръшне, догде Марта
се усмихна през прозорчетата. Ала и тя дойде бездетна.
Капка дъжд не зачена в утробата си. И ей го, най-накрая се
дотътри и луничавото лято. То, милото, хептен полудя,
доведе горещини, по-големи от тия в адските казани, намигна
на мравка, качена на суха трева и отиде да дреме под
неразлистената чорбаджийска круша. Напразно селяните
чакаха добри вестоносци, пухкави облачета. Слънцето
изгряваше сърдито на целия свят и до тъмно хвърляше огън
и жупел. Тревожеше се чорбаджи Ставри, че хамбарите му
се бяха опразнили. Друга година разливите на реката
напояваха почвата, зърното се угояваше. Тая пролет семето
изникна тук-таме от хилаво, по-хилаво. Гладна и
немилостива щеше да е годината. Никой не помнеше такава
суша. Дните идваха навъсени от утринта и пак такива си
отиваха, догдето лятото се преполови. Изгревчани решиха
да сторят пеперуда, благословия за дъжд. Дочка избраха
за пеперуда, че беше последно дете в семейството на Слави
кундурджията. Съблякоха я, покриха я с клонки от бъз,
бръшлян и върба и я пуснаха да обикаля село с дружките
си. В коя къща влезеше, стопаните и я поливаха с вода, пък `
девойчетата пееха: „Пеперуда лята през поле се мята я
дай Боже, я дай ситен дребен дъждец да поникне просо,
просо и пшеница”.
Обходиха де що имаше изгревски кладенци, извори и
чешми и накрай тръгнаха към реката, та там да хвърлят
зеленилото по пеперудата. С тях вървеше и Сава и пееше.
Кога минаха край грънчарската работилница, Танас, чул
моминските песни и разпознал скъпия на сърцето му глас,
се показа навън. Спря изгората си и и подаде везана кърпа: `
– Отдавна не си дохождала, Саве. Вземи таз кърпичка
със светулки да я напълниш! Светулките викат дъжда,
върволица от облаци ще повлекат.
– Сполай, Танасе! Дано завали, че земята на стафида
е заприличала. Неволята ни е глътнала!
– Върви след другите, не изоставай! Наумил съм нещо.
Стигнаха девойките Суха река. Но на мястото, где тя
течеше преди тънка, колкото човешка педя, сега имаше
камъни. Малки, големи, ръбести, обли… Връз тях
оставиха зелената премяна на момичето, орисано да бъде
пеперуда, и го облякоха с нова риза и везан сукман. Всички
си тръгнаха, само Сава остана. Седна и се запита не беше
ли и нейният живот каменна река. Всеки неин светъл
спомен се бе втвърдил от мъка и бе станал скален къс.
Замисли се девойката как се плува в такова мъртвило и
как се ломи болка, дето прилича на грамада от камъни. И
колко ли камъни ще трябва да отмести от пътя на радостта
с голи ръце? Смееше ли някаква жълта трева, с име
„непокорство“, да се изправи на лакти и да плъзне край
брега? Или да се примоли на светулките, дето жадни нощем
се скитат, да дирят водата с фенерче? Път да и осветят, `
та да потече отново. Вода ли е? Любов ли е? Сава извади
везаната кърпичка и избърса бликналите си сълзи. Над
нея кръжаха две птици. Навярно риба търсеха, златоперка
заблудена, дето победена се мята на сухо. Или търсеха
някаква истина, да я клъвнат зад гушата, за Сава, оная
предишната, някога весела. Надпяваха се птиците, ала
песента им беше странна. Навярно от друг живот я знаеха.
Само чорбаджийската щерка разбираше тая песен и
небето. То, синьото, се надвесваше сега капка живот да
открие в празното речно корито. И се чудеше що си е
отвърнала лицето водата. На зверовете ли се сърди? На
рибите, дето всякога мълчат или на човеците грешни?
Да имаше сега ведро, Сава би го напълнила с камъни.
Щото с тия камъни дом може да се гради. Ала къща без
кладенец има ли? Или село без чешма? И ако камъкът
сбираше мъдрост, твърдост и сила, то водата беше тая,
дето кара кръвта да тече и тая, дето радва. Дълго още
седя добруджанката, потънала в размисли, догде слънцето
се разпрозява сънливо. Не влязла още вкъщи и баща и я `
почна от вратата:
– Где ходиш, мари? Що работа има тука, ти скиториш
из село! Майка ти корите разточи, пещта напали. Ти за пет
пари работа не си свършила! Баш навреме за софрата
идеш… Е, върви виж под връшника баница с булгур се
пече! Тури там някой картоф в жарта, догде не е угаснала!
Сконфузи се момичето и отиде да помогне на майка си.
Пък тя, горката женица, отметна ръченик назаде и прошепна:
– Не се сърди на тейко си, Савче! Той за хубаво дума.
Доброто ти мисли, чедо.
– Не се сърдя, мале, – отвърна девойката, потискайки
болка.
Вечеряха мълком и рано си легнаха. Ала Сава не можа
да заспи. Възглавницата и стана камък, сетне и постелята. `
Накрай душата `и се отдели от тялото и отиде при
пресъхналата река. А там вятърът умислен по камъни
гадаеше. И звездите, поседнали в тъмното, си хортуваха
приказки, в които побеждава всякогаж доброто и е обич
навеки между хората и е някакъв странен покой. Зарониха
се ситни камъчета под напора на времето. Уж беше нощ, а
подир малко щяха да дойдат утрото и пладнето. Мълчеше
моминската душа до премала, ходеше по пепелявата,
спечена земя и коприва я жилеше. Едва що се пукна зората,
мъчилото се свърши. И Сава стана да замеси погача.
На другия край на селото една мъжка душа учеше
чираците си на занаят. Мокреше глината и им показваше
как да ваят с вещина.
– Отваряйте си очите на четири! Днеска ще направя
две еднакви стомни нарочно. По всичко да си приличат –
по дебелина, по извивка… След ден – два двамина навярно
ще ги купят. Единият – добър, другият – лош. Първият ще
пълни стомната веднъж с милосърдие, втори път – с надежда, на третия – ще прелее от радост. А стомната на лошия
ще се пълни с дребнавост, коварство, неприязън и накрай
глината няма да издържи, ще се напука от толкоз кривотия.
– Що искаш да ни кажеш, майсторе? Не те разбрахме
– попита Петър, най-голямото чираче.
– Ще ви кажа. Догде глината мачкам, тя приема
каквато форма поискам, с хубост я насищам. Сетне,
продам ли грънците, те стават като собственика си. Добър
човек ли е – дълго изтрайват, лош ли е – бърже се чупят.
– Значи да правим грънците по-здрави? – учудено
попита чиракът – По-бавно и по-дълго да ги печем?
– Това едно на ръка. Ще правите, ще струвате, ще
гледате да стоплите сърцето и на най-лошия. Кога му
подавате стомната, ще сложите в нея една добра дума.
Разбрахте ли сега?
– Да, майсторе, – отвърнаха вкупом няколко гласа.
– Хайде сега, Данчо, да идеш да занесеш нещо на
чорбаджи Ставри!
– Що аз, майсторе? – намръщи се момчето, сетило се
за кривотията на чорбаджията.
– Щото си най-малък, ама една делвичка с жито толкоз
ще можеш да носиш.
– Харно, ще ида – съгласи се малчото.
Подир половин час детето се изправи пред
чорбаджията, а той го изгледа от глава до пети и попита:
– Що щеш тука?
– Армаган ти нося, чорбаджи. От добро сърце – и
подаде делвичката, но Ставри не се помръдна.
– Кой те праща?
– Майстор Танас, Кара Танас.
– Нищо не съм поръчвал аз! Махай се от главата ми,
догде не съм насъскал кучетата!
Данчо побягна разплакан право в работилницата. Не му
трябваха думи на Танас, разбра що се е случило. Потупа
чирачето по рамото и го прати при другите. Сетне си каза
на ум: „Голямо нещо е търпението. Паничка съм му направил. Година, откак го храня. Пък то расте, расте, великан
стана. Почна да краде от храната на сърцето ми. И се сви
сърцето. Едва тупка. Чуди се как да угоди на чорбаджията,
с що доверието му да спечели, че да му даде Савка. А
дано го умилостиви, като докара водата!” Прекръсти се,
взе раздвоена лескова пръчка и тръшна вратата. Тръгна с
голям мерак за хубаво, та водата сама да го намери, да го
познае и да му продума. Пътят му минаваше край
чорбаджийската къща. Поспря се Танас, огледа се и видя
наблизо баба Горанка. Примоли и се услуга да му направи, `
да обади на Сава да излезе за малко извън село. Съгласи се
бабичката и влезе в чорбаджийския двор. Ставревата щерка
тъкмо ронеше царевица кокошките да храни.
– Кът-кът-кът – викаше тя на птиците да се съберат
край зърната. В отговор се чу едно: „куд-ку-дяяяк” от
полога. Някоя кокошка снесе. Чорбаджийските кокошки все
големи яйца снасяха, някои с по два жълтъка. Да ти е драго
да си събираш! Горанка приближи девойчето и попита:
– Добър ден, Саво! Ще ми дадеш ли десетина яйца?
Ваште и за цар стават! Пък у нас кукурузът свърши и
кокошките една по една ги изколих.
– Добре си дошла, бабо! Ще ти дам, как няма да ти
дам? – усмихна се добруджанката и бърже събра в
престилката си дузина яйца.
– Кокошките и те усещат, чедо. Ей ги на, ранко стават,
късно лягат вечер, ровят из пръста, червей дирят или трева
да си скубнат. Голям глад ще има, да знаеш. Тая година ни
кукуруз, ни жито, ни плод… И плашила не трябват, че няма
що да вардят – зацъка с език старата жена. След туй
прошепна нещо на хубавицата, поблагодари и и тръгна към `
портата. Сава я последва. Отвън, на пътя, я чакаше Танас.
– Саве, последвай ме! За добро е – рече и той. `
Поколеба се девойката дали няма да си навлече гнева
на баща си, но реши да слуша зова на сърцето и го последва
до края на Изгрев. Накрай село се издигаше стар орех.
След него почваха нивите. Влюбените се целунаха за първи
път, плахо под ореха и тръгнаха редом един до друг.
– Що си намислил, Танасе? – осмели се да попита
момата.
– Водата искам да доведа, та белким благоволението
на баща ти спечеля.
– Не е лош той – тате. Ама само по неговата иска да
е, да не му се чупи хатърът.
– Е, харно по неговата ще е. Знаеш ли що с лескова
пръчка се дири?
– Не зная, кажи ми.
– В леската има сила и жилавост, леската вика водата.
А кога се ползва богоугодно, за благото на другите – помага.
А тя, водата, нрав си има, че нали жена е. Не бива да я
лютиш. Докачила се е нещо сега, скрила се е от людете.
– Що не повика мъжете от село?
– Трябва да съм сам. От зяпачи файда няма. Магията
ще нарушат. А и водата не се открива пред други.
– А аз? Няма ли да попреча, като вървя с тебе?
– Ти си ми на сърце. Водата ще те приеме за равна.
– Не си като другите, Танасе. Избран си. Можеш от
сълзите на скъперника да сториш извор и жаждата на
скитника да утолиш.
– Човек съм, Саве. Не си прикривам желанието на
другите да съм полезен, но изгода не търся. Не се правя
на важен и ми стига да видя радост в чуждите очи. Ала
виждам как ти се криеш и на честита се преструваш. Що
го правиш? Сама себе си лъжеш, а себе си да лъжеш е
голям грях.
– Нима другите трябва да разбират що ми е отвътре?
– То понякогаж си личи. По очите, по мълчанието, та
даже и по туй как стъпваш. Вярваш ли в бъдното, в
хубавото, що иде? Кога си с чисто сърце и вярваш, планини
си способен да местиш. В що вярваш ти, Савке?
– Вярвам в туй, че всичко ни е писано отгоре. И става,
каквото Бог е решил. Пък то винаги е най-доброто за
човека.
– Бог живее във всеки от нас. Но не ни се бърка в
работите. Оставя ни сами да си изберем пътя. Ако кривнем
– кривнем…ще паднем, той ще ни помогне да се изправим
или ще ни остави, сами да си изтърсим пепелта, ногите да
си превържем, та да си научим урока.
– Урок казваш…
– Да, урок…Ний, човеците, изпит държим, пък животът
е школо. Ала нека сега помълчим, водата да не смутим!
Бавно стъпваха сърцата, дето се обичаха. Около тях
започна да се спуска мараня. Мълчаха камъните по пътя,
мълчаха сухите треви, кацаха по тях да си отпочиват
уморени пеперуди, само в далечината се носеше плачлива
чучулига. Грънчарят държеше пръчката за рогата и, по `
един във всяка ръка и изричаше с дрезгав глас:
– Вода, вода…
Подир няколко крачки чаталът се наведе надолу и
мъжките ръце потрепериха. Атанас спря и се огледа.
Намери четири камъка и ги сложи на кръст, за да бележи
мястото.
– Тука има подземна вода, поток тече. Да продължим,
Саве, още извори трябва да найдем!
Белязаха още шест места, где леската потрепери, с
камъни и се върнаха в село. Танас събра изгревчани на
мегдана, разказа им всичко и им рече да тръгнат след него
с лопати и кирки. Мнозина мислеха, че лъже, че майтап си
прави, а чорбаджията го направи за резил, като рече: „ Какво
му се връзвате на тоя? Вятър го вей на бял кобила!
Вейхайвей е неговата работа. Зевзек със зевзек такъв, как
не се намери някой да те сложи на място, бре?!!“ Кара Танас
премълча ядните думи, що му дойдоха на език. Махна с
ръка и обърна гръб. Само трима тръгнаха подире му и още
при първа копка бликнаха сълзици живот изпод твърдата
земя. Разбиха буците спечена пръст и потече водата –
първом мътна, сетне бистра, колкото истина. Обединиха се
седемте извора и водата се устреми към коритото на Суха
река. Кога обля камъните и те почнаха да съскат, изгревчани
се стекоха да копаят и да помагат на Танас. Старците му
целунаха ръка, че беше довел водата. Жените го
благославяха от благини да не се отърве. А чорбаджи
Ставри ще изкашля и му рече високо, та да чуят всички:
– Мислех те лентяй, безделник, Танасе. Айляшката си
викам живее, че и чираци си взел да му работят. Засрамих
те одеве. А ти благото на всинца ни си мислел. Сгреших,
прощавай! И годежниците ти върнах, щото не исках да се
сродяваме. Не бях прав, но ще си поправя неправдата, син
ще ми станеш.
– Ако знаеш откога чакам тия думи, чорбаджи… И не
знаех как да постъпя и как път до доброто в сърцето ти да
проправя. Водата ми помогна. Дваж добро ми стори тя.
– Съзнах, Танасе, че кога двамина се искат, намират
начин заедно да бъдат. И че водата е като любовта и на
пътя и не бива да застава никой. Под земята се крие, ама `
покаже ли се – канари мести. И аз ще се отместя да не
преча на щастието ви. Късно разбрах, ама важното е, че
разбрах, че ти си най-харният от всички, дето поискаха
Сава. Втори път сватовници не пращай! Най ела с баща си
и майка си у дома да решим кога ще направим сватбата!
– Седмица да мине и ще дойдем. Че искам дарове да
ви спретна. А за теб обещавам най-хубавата стомна да
извая, на сватбата с винце да я пълниш – весело отвърна
момъкът и целуна чорбаджийската десница.
Сякаш, за да скрепи тоя съюз, реката започна да
ромоли. Цяло село се стече край нея. Децата се смееха
звънливо и се радваха, че никой не ги гълчи, макар че бяха
мокри до кости, а майките им запретнаха ръкави чак до
мишци и извадиха платна за избелване.
Засушлив се случи август, но вода имаше
предостатъчно. Посъвзеха се царевицата и слънчогледът,
надигнаха глави. Тревата край реката изби отново, по-сладка, та конете и биволите все натам ги теглеше. Хем
да хрупат, хем да пийнат. Луничавото лято гъделичкаше
слънцето, догде свраките не му откраднаха сливовия
пестил, а денят започна да намалява с по едно просено
зърно. Пожълтя шумата и врабчетата на рояци излитаха
от царевичните ниви. Лястовиците се простиха с реката и
поеха на юг. А тя, реката, продължи да напоява Добруджа
– земята, равна на злато. За спомен и за да споменават с
благост морните пътници, изгревчани издигнаха чешма с
три чучура. Викат и Танасовата или Майсторовата чешма. `
А кога есента си закърпи сукмана, работата по къра се
свърши и в черквата свариха курбан за Света Петка
Българска на четиринайстия ден от октомври, Сава и
майстор Танас се сгодиха. Подир месец вдигнаха тежка
сватба, за която се говореше, догде двуметрови преспи
сняг затрупаха къщите.
Из “ Йова разказва“, Ивелина Радионова
снимка: Асен Великов
