Астраганено кожено палто
Надежда Петровна остана без пари. Напълно свършиха. Портфейлът беше празен и дори в джоба за дребни монети дрънчаха само няколко монети от десет и петдесет копейки…
Възрастната жена въздъхна: някак си ще трябва да изчака седмица до пенсия. Тя ще оцелее сама: има овесени ядки, малко елда, остават още картофи и половин бутилка растително масло. Но с какво да нахраня Яшка?…
Яшка е котка, която Надежда Петровна взе от магазина миналата година. Жената не знаеше кой е изхвърлил беднюгата на сигурна смърт, но не можа да подмине скимтящата бучка. Така тя се сдоби с космат съквартирант, който израсна в истински чернокос красавец. И определено не можеше да го принудите да яде овесена каша с вода…
Не, обикновено пенсията на Надежда стигаше за месец. Колко им трябваше на нея с Яшка? Но този път не изчисли: съседката от третия етаж ѝ поиска пари назаем. Как можеш да ѝ откаже? Съпругът на Марина наскоро я изостави, имаше малко дете и все още не работеше… Тя е добра, мила жена и ще върне дълга – Надежда не се съмняваше в това. Но сега и на самата нея също… Но няма кой да ѝ даде пари…
В този блок Надежда не познаваше никого освен Марина. Тя се премести тук само преди година. И Яшка, както се очакваше, беше първият, който пусна в новото си жилище… В повечето апартаменти наемателите непрекъснато се променяха: някои се изнасяха, други се нанасяха. Къде можеше да се срещнат? В най-добрия случай те си кимаха, когато се срещаха в асансьора. Няколко апартамента стояха празни. А останалите обитатели на блока прекарваха по-голямата част от деня си на работа или на път, нямаха врем да се срещнат със съседите си…
В блока, където преди това живееше Надежда Петровна, всичко беше различно: тя познаваше всички и всички я познаваха. Жената живя там почти четиридесет години! Работеше с много от своите съседи в болницата. И на стари години трябваше да се преместя в покрайнините на града… Ех…
Надежда и съпругът ѝ получиха предишния си апартамент, когато синът им току-що се бе родил. Покойният Василий Кондратиевич беше хирург от Бога – това казаха за него всички, които имаха възможност да работят с него или да изпитат умението на лекаря. Близо 38 години оперираше в обикновена окръжна болница… А тя беше медицинска сестра там.
Василий беше уважаван не само за медицинските си умения, но и за невероятно доброто си сърце. Той не можеше да откаже на никого: поемаше най-безнадеждните случаи, когато всички останали лекари отказваха, а след това сам се грижеше за пациентите си, поверявайки грижите за тях само на жена си. Случвало се е да храни пациентите си с лъжичка, да ги насърчава сами да си правят превръзките. И той извади много хора почти от другия свят!
Веднъж – Надежда си спомняше добре този случай – един мъж беше доведен в отделението направо от улицата… Трудно е да се каже колко дълго е лежал в парка, но пациентът попадна на масата при съпруга ѝ почти безжизнен. Мъжът не беше местен, дошъл в града по работа. Излязъл на разходка и бил ударен с бухалка в главата – някой му беше прибрал портфейла, телефона и якето.
Тогава Василий оперира почти дванадесет часа. И след това прекара няколко дни и нощи в интензивното отделение, докато пациентът започна да идва на себе си… И се оказа, че Леонид (така беше името на жертвата) имаше дъщеря тийнейджърка, оставена у дома. Тръгвайки буквално за два дни, той помолил съседа си да наглежда момичето…
Самият Василий лично отиде в селото, където живееше Леонид, доведе дъщеря му и я настани в апартамента си – до пълното възстановяване на баща ѝ. Тогава Яна живя с тях три месеца, а Василий дори я записа на училище. Ето това беше съпругът ѝ: ако се заемеше да помогне на някого, го правеше от сърце и докрай…
Но синът си изпуснаха… Прекарвайки по-голямата част от времето в болницата, те осигуряваха на Марк всичко необходимо, проверяваха бележника му и понякога ходеха на срещи в училище. И не забелязаха как синът им се превърна от домашно момче в циничен и безпринципен млад мъж.
Марк не искаше да учи, не беше приет в армията поради лошо зрение. Синът спеше през деня и прекарваше нощта в игри на компютър. И постоянно се нуждаеше от пари, които не смяташе за срамно да иска от родителите си…
– Надя, кого отгледахме ние с теб? – понякога тъжно питаше съпругът ѝ, гледайки как синът им, със зачервени очи след поредната безсънна нощ, изпразва хладилника. – Кой ще има нужда от нас на стари години?…
За това се замисли и самата Надежда. И разбра, че няма какво да очаква подкрепа от сина си…
И така се случи…
Василий беше на 65 години, когато получи инсулт. Съпругът се възстанови, но вече не можеше да оперира. Вярно, той не напусна работата си – работи в клиниката още няколко години, преглеждайки пациенти. И преди три години той почина…
Върна се от работа, съблече се, седна на дивана – и това е. Сърцето спря…
И тогава Надежда напълно усети какво означава изразът „ад на земята“… Марк просто измъчваше майка си, искайки пари за играчките си, за някакви проекти, които уж ще му донесат печалба, за нов компютър и така нататък, още, още и още…
И без това скромните спестявания, натрупани през живота от съпруга ѝ, бързо се стопиха. А пенсията на Надежда едва стигаше за най-необходимото. Къде можем да изпълни всички желания на Марк?…
Тя се опита да убеди сина си сам да започне да печели пари. Тези съвети само разгневиха Марк. И един ден вдигна ръка на майка си…
След този инцидент Надежда осъзна, че не може да живее в един апартамент със сина си.
Чрез приятел брокер, който някога беше пациент на съпруга ѝ, успя да продаде тристайния апартамент в центъра бързо и на добра цена. Със събраните пари жената бързо закупи два едностайни апартамента в ж.к. – за себе си и за Марк. И за нея потече съвсем различен живот…
Надежда леко поклати глава, сякаш прогонваше тъжните спомени. Да, няма да си сит с миналото си… Трябва да измисли нещо, за да изкара тази седмица до пенсия…
Жената се приближи до библиотеката. Може би да опита да продадете няколко книги? На уличния пазар – постоянно се продават стари книги.
Тя и съпругът ѝ цял живот са събирали библиотеката, но сега едва ли ще бъде полезна на някого… Ето един том на Лермонтов. Отлично издание! Тази книга е подарена на Вася от актриса, която съпругът ѝ оперира след сложна фрактура на крака… Пастернак, Булгаков, Цветаева, Илф и Петров, Зола… Надежда прокара пръст по строгите подвързии, но не се осмели се да избере…
„Ами ако… продам коженото си палто?“ – проблесна неочаквана мисъл.
Жената излезе в коридора, отвори вратите на гардероба и внимателно извади астраганената шуба, опакована в калъф…
Това беше единственото скъпо нещо в гардероба на Надежда. Съпругът ѝ ѝ подари коженото палто за 45-ата годишнина, точно преди инсулта.
Тогава отидоха в малък магазин, който продаваше кожи и кожени палта, за да купят на Василий палто от овча кожа. А се оказа, че собственичката на магазина също е бивша пациентка на съпруга ѝ. Когато видя лекаря, тя беше невероятно щастлива. И предложи страхотна отстъпка за всеки артикул. Съпругът веднага промени решението си да си купи палто от овча кожа („Все още изглеждам страхотно в старото“) и предложи на Надежда да избере кожено палто за себе си…
Тя дълго време вървеше между пътеките, страхувайки се дори да си представи, че е облечена в такава красота… В крайна сметка собственичката на магазина я покани да обърне внимание на палтото от астраган, като преди това скри етикета с цената от нейният поглед. Надежда пробва коженото палто… А съпругът ѝ каза без колебание: „Да го вземем! Това ще бъде подарък за теб, Надюша, за нашата 45-годишнина от сватбата!“
Надежда никога не облече това кожено палто… Василий мърмореше: „Защо се грижиш за него? Носи го, иначе молците ще го изядат. Само веднъж се живее! Ти изглеждаш като кралица, в младостта ти не е имало такава възможност…“
Но Надежда съжаляваше да облече луксозната вещ за обикновено ходене до магазина. А никога не беше ходила никъде другаде…
– Е, Яшка – каза жената с въздишка, – ще отида да взема пари за месо и риба … Може би някой ще даде поне пет хиляди за моята кожа…
Малкият пазар не беше претъпкан. Редки купувачи се спираха на стоките, които ги интересуваха, пазаряха се или веднага вадеха портфейлите си и бързо напускаха пазара. Повечето от тях се приближаваха до масите с книги. Надежда, която, застана на самия ъгъл, държеше коженото си палто в ръцете си, свеждаше очи засрамена всеки път, когато някой я погледнеше.
„Не трябваше да идвам тук с тази драскулка… Трябваше да взема Лермонтов“, помисли си тя…
Вниманието на Надежда беше привлечено от паркирана наблизо кола. От нея излезе млада жена, смътно позната на Надежда. Подтичвайки, жената също забърза към масите с книги…
„Да, погрешно изчислих – отново тъжно си помисли Надежда, – Явно днес моят Яшка ще остане гладен.
Като въздъхна, нещастната търговка започнала да навива кожуха си и да го прибира в торбата…
– Надежда Петровна! Това си ти?!!
Жената потръпна. Същата дама от колата я погледна с учудване и в същото време с радост:
– Не ме позна ли? Аз съм Яна! Спомни си? Живях с теб, когато татко беше в болницата след операция. Василий Кондратиевич го оперира!
– Яночка! Точно! Затова ми се стори познато лице ти! – учуди се Надежда. – Как си? Като е татко ти?…
– Чакай, Надежда Петровна, първо аз – прекъсна я Яна. – Търсих те! Отидох до вашия апартамент, но там има нови наематели и те не знаят адреса ти. Отидох в болницата и там никой не можа да ми помогне. Дадоха ми телефонен номер, но номерът не работи… Какво стана с вас?…
Надежда Петровна въздъхна:
– О, Яна, това е дълга история… Василий Кондратиевич почина, сигурно вече знаеш… И аз съм сама без него… Но какво да кажа, трудно ми е без съпруга ми…
Сълзите сами потекоха по бузите на Надежда. Яна скочи до нея, прегърна я, притисна слабото ѝ тяло в старо, износено палто… Каза:
– Така че, прибери търговията си и елате у нас. Възражение няма да приема! Татко много ще се радва да те види!
Усмихната, възрастната жена последва младата жена до колата…
Тази вечер в очите на Надежда неведнъж се появиха сълзи… Тя се разплака, когато с Леонид и Яна си спомниха за покойния Василий, когато спомена за трудната връзка със сина си…
Яна разказа, че с баща ѝ са се преместили в града преди около година. Те имат собствен бизнес, който успели да разширят след преместването си.
– Отворихме няколко мебелни магазина, имаме собствено малко производство. Купихме апартамент. Омъжена съм, мъжът ми замина да подпише договор с нов доставчик. „Татко живее с нас“, сподели Яна на Надежда…
Времето летеше. Поглеждайки часовника си, жената каза:
– Да, Яшка седи там сам, гладен! И пак не му купих нищо!
Яна се усмихна:
– Не се тревожете, Надежда Петровна, няма да оставим вашето коте да умре от глад. Сега ще се отбием до магазина и ще те доставим вкъщи като кралица!
Жената се смути:
– Какво правиш, Яночка, спри се. Ще се прибера полека, полека…
Яна погледна право в очите Надежда:
– Скъпа моя, не те потърсих само за да те пусна. Ти и Василий Кондратиевич направихте невъзможното: вие буквално върнахте баща ми от другия свят! И ме приехте като родна дъщеря, грижехте се за мен… Знаеш ли, рано останах без майка. И често си представям каква би била тя сега… Много приличаш на нея – с твоята доброта, безкористност… Бих искала да стана твоя дъщеря, ако нямаш нищо против, разбира се. Просто ми позволи да бъда с теб и да освежа живота ти поне малко…
Надежда Петровна отново заплака, зарови лице в рамото на Яна… Леонид стоеше наблизо и също крадешком бършеше сълзите си.
Надежда Петровна излезе от апартамента с астраганената си шуба. Влизайки в колата, жената наистина се почувства като кралица.
„Вася, скъпи мой съпруже, твоето добро сърце все още ми помага – помисли си тя.- Виждаш ли как се случва в живота… Ти помогна на човек, сега не съм сама… И твоят подарък ми беше полезен
…
„Права си, скъпа: живеем само веднъж…“
.
Татяна Голобина /
