Няколко пъти съм чел истории за писма, които са пристигали до получателя след десетилетия. Забутано писмото в някакъв шкаф… в някаква поща… откриват го залепнало в чекмеджето или чувала и го изпращат. Но са минали много години от написването. Има истории за любовни писма. И за заклинания. И по имотни въпроси. За какво ли не. Общото е, че тези писма не са пристигнали навреме, но са писани в точния момент.
И си мисля за епистоларните напъни на разни прокурори вчера. Но в техния случай не са виновни пощите. Закъснението е тяхно – поради страх, подлост или великото човешко качество (велико ли е, наистина?) да вървиш след вятъра. Накъдето духа този властови вятър – и ти в тази посока се накланяш. Или май беше по-правилно да се каже – кланяш.
Най-обичам онези от 10 септември 1944 година. Или другите от 11 ноември 1989 година. Как да не ги харесвам новите герои от 12 май 2023 година? Станаха ми любими тези прокурори. Идва ми да изкрещя: ОБИЧАМ ВИ!
Милият Смирненски. Ами може да е бил с детински идеи за революцията, но мога ли да отрека неговата гениалност.
В „На гости у дявола“ е написал от името на дявола:
„Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
„Човек без капчица чест!“
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
„Без чест ли си? — Прави ти чест!“
И сега… една моя приятелка, известна журналистка, ми написа преди малко:
„Политика. Играл си я тази игра. Жестока и безпощадна.“
Разбира се… това е частна кореспонденция и никога не бих казал името на журналистката.
Но разберете… когато основата на нещо е подлост и предателство (дори в политиката), няма как да има здрава къща на такава основа. Никога не е имало и никога няма да има.
