Звъни ми моят приятел в ранни зори.
-Добро утро, Крюелке!
Нашите отношения са в графа – сложно е.
Приятели сме от 40 години, а винаги като се видим, има риск да стигнем до стълкновение. И единият да стане леко усмихнат и вечно студен.
-Ти работа нямаш ли, та звъниш на хората по нощите?
-Седем часа е.
-За мен е среднощ .
-Пак ли летя с метлата? Ей, не се спря!
-Какво искаш?
-Имам нужда да си поговоря с някого.
-Добре, от 500 хиляден Пловдив баш мен ли избра?
И последния път срещата ни не завърши много добре. Милото три дена ми се сърди после.
-Ти ме заля с вода насред ресторанта!
-А ти ме замери с вилица!
-Добре, и двамата сме виновни.
-Аз не съм!
-Добре, само аз съм. Ще пиеш ли кафе с мен?
-Ако дойдеш до нас. И да знаеш, имам само три в едно.
-То това не е кафе! Айде, стига се глезоти. Ще те водя на кафе.
-Днес най-големият подвиг на който съм способна, е да ти отключа външната врата. Ако искаш.
-А мъжът ти няма ли да ревнува?
-От теб ли? Абсурд.
-Защо пък от мен не?
-Защото и последният мъж на земята да си, все тая.
-А помниш ли ,че едно време ми обеща, да се омъжиш за мен?
-Само в случай, че до 40 години никой не ни вземе и двамата. Е, взеха ни, горките…
-Разби ми сърцето!
-Ти нямаш такова. Ще идваш ли или да си лягам пак?
Та пристига нашият с термос кафе.
Сядаме, сервирам аз. Възпитана съм и съм дама.
-Казвай сега.
-Ох, Злобеидке моя, не може ли по-любезно?
-Не може. Спала съм три часа, така че или казвай, или изчезвай.
-Добре… Мисля, че жена ми ми изневерява.
И чак тъжен изглежда.
Ако не го познавах, щях да го съжаля.
-Миличък, ами ти й изневеряваш през цялото време. Вече 20 години. Пък и не помня да е имало жена в живота ти, на която да не си изневерявал. Що се чудиш?
-При мъжете е различно.
-Така ли?
-Така ами. Мъжете сме ловци по природа. В гените ни е. В у хромозомата.
Ти изневеряваш ли на мъжа си?
-Това пък твоя работа ли е? И само за сведение-не. Той също.
-Стига де, 26 години и не е кръшнал?
-Може и да е. Но аз не съм разбрала. Което значи, че държи на мен и чувствата ми. А ти не стига, че си вееш оная работа, ами и цял Пловдив знае.
-Чак пък цял…
-Щом аз знам, дето никъде не ходя, как жена ти няма да разбере?
-Ти си вещица. И онези клюкарки ти докладват. Ама сега, ако тя ми изневерява, аз какво да правя?
-Трай си. Тя така прави 20 години.
-Ти луда ли си? Аз съм мъж! Ами честта ми?
-Ти сериозно ли? Каква чест? Мъже като теб нямат чест.
Та пак се скарахме. Накрая го изхвърлих саде с термоса.
Едва се удържах да не пусна Миро, ама не ми се разправяше със „Спешна помощ.“
Ей, няма оправия с този човек!
Той може, другите – не.
Иначе много широкоскроен , като конфекция трето качество!
Мъжкият шовинизъм така му е опънал егото, че ще се пръсне.
И на мен ще ми вика луда феминистка, щото не съм съгласна с тъпите му теории за мъжа – ловец.
Ей, мира нямам аз!
Ама така е, като съм добра, умна и всеотдайна.
Хак ми е…
Таня Арабова
