Той бил само на тринадесет години, когато сиуксите взели скалпа му и някак си животът му отказал да го “последва”. През 1864 г., в равнините на Канзас, Robert McGee карал правителствен фургон с провизии, когато групата му е нападната от индиански воини, водени от вожда “Малката Костенурка”. Всички мъже освен McGee са убити. Простреляно, пребито и оставено да умре, момчето е скалпирано и хвърлено настрани в прерията. Часове по-късно правителствен разузнавателен отряд го намира едва дишащ, като черепът му бил изложен оголен на слънцето, пулсът му слаб, едвам се усещал. Те го отвеждат в лазарет, където, против всеки закон на милостта и медицината, той бил все още жив.
Седмици наред той се носел между живота и смъртта, увит в превръзки, които трябвало да се сменят на всеки час. Хирурзите не могли да направят нищо друго, освен да почистят раната и да се молят. И все пак McGee се възстановил – бавно, болезнено и напълно. Докато достигне зряла възраст, историята му се разпространила през границата. Вестниците го наричали „момчето, което не можеше да бъде убито“, а по-късно „човекът с 14-те живота“. Той пътувал с представления и изложби, показвайки белезите си пред любопитни тълпи, които гледали как изглежда оцеляването, когато то отказва да бъде забравено.
Снимката, направена около 1890 г., го показва десетилетия след нападението, главата му е “карта на разруха и издръжливост”, а очите му са непоколебими под щетите. Времето не е смекчило преживяното от него – то само го е направило легендарно. Robert McGee станал повече от човек – той бил живо доказателство за това, което Дивият Запад изисквал и какво понякога връщал. И гледайки тази снимка сега, човек не може да не се запита – оцеляването му благословия ли е било или най-жестокото напомняне, че някои мъже живеят само за да помнят смъртта?
ПП Не мога да отговоря на въпроса защо 13-14 годишен кара правителствен вагон, защото не го пише в текстовете и статиите, които намерих. В един коментар съм сложила линк и там пише, че е бил на 14. Няма да променям възрастта, защото някъде е на 13, на друго място на 14. Нека да не забравяме, че тогава времената са били други, хората бедни и децата понякога и те са работили и помагали.
Превод: Мария Тотова
