Janis Benins
Социалистическите гиганти: Мегаломания на инат и икономика на абсурда
Ако някой си мисли, че МК „Кремиковци“ е единственият паметник на социалистическата индустриална мегаломания, дълбоко се лъже. Плановата икономика на НРБ притежаваше уникалния талант да инвестира милиарди в проекти, които нямаха никаква пазарна логика, но затова пък звучаха гордо на партийните конгреси. Важен беше мащабът, отчетът пред Москва и илюзията, че малка България е тежка индустриална суперсила.
Икономическата история обаче помни и други емблематични чудовища на социалистическото строителство, които доказаха, че когато партията заповяда, здравият разум просто трябва да замълчи.
Долината на голямата химия в Девня: Индустриализация за сметка на здравето
Девненската низина беше замислена като най-големият химически възел на Балканите. Заводи като „Соди“, Заводът за фосфорни торове и Азотно-торовият завод трябваше да демонстрират мощта на социалистическата индустрия. Всичко това се строеше мащабно, без оглед на географските особености и без елементарни пречиствателни съоръжения.
Къде е абсурдът. Заводите бяха концентрирани в затворена низина, което доведе до брутално екологично бедствие. Районът около Девня и Дългопол се превърна в една от най-замърсените зони в Европа с критични нива на хлор, амоняк и серни оксиди. Индустриалните отпадъци се депонираха в гигантски утаители като „Падина“, които останаха като токсично наследство за поколения напред. Икономическият модел работеше единствено благодарение на изкуствено ниските цени на съветския природен газ. Когато пазарните реалности настъпиха, се оказа, че производството е енергоемко, технологично остаряло и напълно нерентабилно без държавни субсидии.
Химкомбинат „Свилоза“ – Свищов: Да правиш коприна от бук
Идеята изглежда гениална на хартия: защо да внасяме суровини, след като можем да произвеждаме изкуствени влакна и целулоза от български бук. През 60-те години край Свищов израства огромен химически завод.
Къде е абсурдът. Българският бук се оказва изключително труден и скъп за преработка за целите на фината висококачествена целулоза. Технологията изисква колосални количества чиста вода от Дунав, която след това се връща обратно в реката, отровена с хлор и тежки химикали. За да работи комбинатът, в крайна сметка се налага внос на по-качествена дървесина и скъпи химически компоненти от чужбина. Резултатът е продукт, чиято себестойност надхвърля цените на международния пазар, съчетан с екологична катастрофа за целия регион на Свищов.
Завод за тежко машиностроене (Радомир): Най-скъпият паметник в полето
Това трябваше да бъде перлата в короната на родното машиностроене – КТМ „Радомир“. Проектът, започнал през 70-те години, е замислен като завод-гигант, който да произвежда огромно оборудване за металургията и минната индустрия на целия Източен блок. Инвестирани са милиарди левове, доставени са уникални и свръхмодерни за времето си машини от Западна Германия и Япония.
Къде е абсурдът. Заводът е построен с такъв капацитет, че за да бъде рентабилен, трябва да снабдява с продукция поне половината от заводите в СССР. Само че Съветският съюз изобщо няма намерение да купува от Радомир – те си имат своите заводи в Урал. Накрая това технологично чудо се оказва колосална кухина. Заводът работи на едва 10-15% от капацитета си, превръщайки се в най-скъпата празна кутия в историята на българската индустрия, за чиито кредити държавата буквално фалира в края на 80-те години.
Атомната централа „Белене“: Вечният гроб за милиарди
Макар и замразен след промените, АЕЦ „Белене“ е директно чадо на същата онази соц-мегаломания, започнала през 1981 г. Решението за втора атомна централа не е продиктувано от реална нужда на бизнеса или бита, а от болната амбиция на върхушката да превърне НРБ в „енергийния лидер на Балканите“.
Къде е абсурдът. Проектът стартира без ясна финансова рамка и без да се отчита сеизмичният риск на площадката. Още преди 1989 г. там са заровени стотици милиони, а след промените площадката се превърна в най-скъпото блато в държавата. Купувахме реактори, плащахме неустойки, консервирахме, размразявахме. Всичко това – в името на една соц-идея, която вече четири десетилетия изсмуква парите на българските данъкоплатци, без да е произвела и един киловатчас ток.
Равносметката
Икономическата логика има едно неприятно свойство – рано или късно тя винаги побеждава идеологията. Когато строиш заводи не за да печелиш и да задоволяваш реални пазарни нужди, а за да се хвалиш пред чужди столици, накрая винаги остават само дълговете, разрушената природа и горчивият спомен за „безплатния“ социализъм. less
