„Беше пладне, когато отшелникът взе едно въже и излезе да види капаните, които беше заложил наблизо в гората. Усетът му подсказваше, че тази вечер ще се прибере с добър улов. Първият капан беше празен и той продължи напред към втория надушвайки, като хищник плячката в него. Там се бе хванал един великолепен, сур елен, който лежеше на едната си страна върху изпотъпканата трева и дишаше тежко. Омаломощеното, едро животно дълго се бе мъчило да избяга. Капанът беше захванал предния му крак здраво и бе счупил там костта, която стърчеше с остър връх над козината. Красивите рога с цвят на старо злато се бяха вплели в трънаците наоколо. Върху едно от роговите разклонения, Небул видя завързана черна, кожена връвчица с наредени през възел три сини мъниста. Сепна се и спря изненадан. Постоя така за миг, после рязко дръпна дебелото въже от торбата си, наведе се и завърза здрав възел малко над копитата на елена. Извади големия, остър нож от канията си и започна да дере бавно кожата на животното откъм гърба му без да го убива.
Жалният рев на елена разтрепера цялата гора. Когато смъкна кожата от целия му гръб, вещерът я постла върху земята до себе си, после коленичи срещу изтерзаното животно и се взря в измъчения му поглед. Като потъваше в очите на жертвата, чиято душа в този момент беше между двата свята, той бавно се пренасяше през сетивата ѝ. За миг съзнанието на Небул се отпусна, после се завъртя спираловидно и спусна през очните дъна на животното в тунел към необятно просветление и видение…
Първо видя Нона в древната пещера. С изкривено от болка лице тя целуваше, притискайки нежно към себе си, малко бебе. Сетне го остави върху скалната плоча в центъра на пещерната зала…После видя царя и бойната му конница в северозападните гори, а след това младата царица пред духовното средище на главния град Терна. Видя и малцината воини и стражата, които бяха останали в града. Отново се върна на царицата. Тя наистина скоро очакваше дете, както се носеше слухът.
В този момент видението се прекъсна и отшелникът се строполи на земята. Пое си дъх и отново станa като видя, че жертвата издъхваше. Бързо взе ножа си, извади очите на животното и жадно ги погълна. После разпори гръдната кост, извади сърцето и го сложи върху кожата, която беше одрал на живо. Разряза сърдечните кухини, от които все още бликаше кръв, и като ги разтваряше бавно, той дълго се взираше в тях.
***
Тази нощ се изви страшна буря. Силен вятър фучеше, като прекършваше клоните на старите дървета, а младите огъваше чак до корените им. Гърмеше и трещеше, сякаш небето и земята воюваха помежду си. Сетне поутихна, но до сутринта се изля много дъжд.
Една самодива се сбогуваше с душата на своя елен. И сякаш от небето се изваляха сълзите ѝ. Призори в зачервените ѝ, вече пресъхнали от горест, очи се четеше желание за мъст…“
📗Откъс от романа „Вретеното“.
(Изображение от интернет).
