ПАЗАРЪТ ЗА СЛУГИНИ
„На площад „Трапезица“ ставаше два пъти в годината така нареченият слугински пазар: веднъж на Гергьовден и втори път – на Димитровден.
На Гергьовден ставаше „цаненето“, което имаше валидност до Димитровден. Тогава домашните помощници ги наричаха слуги и слугини, а стопаните им – господари и господарки.
Бащи от близките села довеждаха още невръстни момичета – да ги „цанят“. Някои семейства, предимно еврейски, с много деца, за по-евтино цанеха момиченца, по-малки от собствените им деца. Наемаха ги за по няколко лева на месец, като даваха освен това обувки и престилки, закупени обикновено от Битпазар. След напускане на работата закупените неща се взимаха обратно, за да се ползват от тях следващите слугинчета. В селата имаше многолюдни семейства, които се прехванваха с голям труд, ето защо бащата завеждаше едно или две от децата си в града и ги оставяше при тези условия на господарите, за да се облекчи издръжката на семейството. Но селяните главяваха момиченцата си и за да се научат на домакинска работа и да получат по-добро възпитание. По-големите моми идваха на слугинския пазар сами, сами се пазаряха и постъпваха на работа.
– Цаниш ли се, моме? – беше обикновеният въпрос, зададен от господаря на момичето.
– Цаним се, цаним се, ако имате вестовой…
Понеже на пазара най-често идваха до търсят слугини офицерите, оженени за разглезени богаташки или парвенюшки щерки, горният диалог беше най-често слушаният на този пазар между тях. Слугините се интересуваха дали има вестовой или войник, придаден към дома на офицера, за да помага в „служебната“ работа на командира си. Тези войници често живееха в домовете на офицерите и най-често се залюбваха със слугините в същите домове.
Вестовоите бяха всъщност пълноценни слуги, а понякога и прикрити или уж прикрити любовници на офицершите. Те не само забавляваха децата, но и перяха пелените им, ходеха на пазар, миеха дъсчените подове в жилищата и изпълняваха всеки каприз на офицершата.
При положението, че в дома има вестовой, перспективата за по-сносно прекарване, за по-добър живот беше много по-привлекателна. И двамата млади обикновено биваха от село, разбираха се лесно и взаимно се утешаваха в моменти на трудности и несполуки. А когато се дойдеше до пълен сговор помежду им, дружбата завършваше с брак.
В повечето случаи обаче господарите натоварваха момичетата с непосилни за възрастта им задачи. Караха ги да работят до среднощ, а дори и до по-късно, да стават сутрин преди зори, за да приготвят закуската и храната, която господарят ще си занесе в магазина, ако е търговец или занаятчия. Мъжете работеха непрекъснато и не биваше да се губи нито минута за обедна почивка вкъщи. Повечето от господарите живееха със съзнанието, че са наели робини, а не помощници. По същия начин се отнасяха към слугинята и децата на господарите.
По-възрастните момичета, особено тези от тях, които имаха вече опит, не се съгласяваха да се главят с нищожна заплата, каквато обикновено се предлагаше. Тяхната цена се повишаваше толкова повече, колкото девойката беше по-хубава, по-снажна, по-представителна. По-висока цена даваха за тях и господарите, които си правеха други сметки… А такива господари в София не липсваха, особено сред богатите семейства. Често пъти и майките от такива семейства (и особено на богатите търговци) проявяваха своите „майчински“ грижи към синовете си, като избираха подходящи слугини, за да не ходят тези мамини синчета по шантаните, където имаше опасност да ги сполети и някоя болест.
Най-търсени и скъпоплатени домашни помощнички в столицата бяха момите от село Вакарел, или както ги наричаха вакарелките. Опитни, работливи, напети, стройни, с кокетно завързана на косата копринена шамия с кенета, с везани пазви с два и три реда гердани или пендари на шия, избелени, леко начервени по бузите и винаги с дяволита усмивка в очите – за тях софийските богаташки в надпревара даваха най-високата цена…“
.
Из книгата „Моят роден град София“, Райна Костенцева
