Списание Литература

Мира Добрева

🇧🇬❤️🇧🇬

„- Аз съм, чедо, родена с ризница (В миналото, когато бебе се роди с цялата плацента, се е наричало дете ризниче,  или дете, родено в було. Смятало се е, че то е късметлия, и затова изсушавали парченца от плацентата върху листа от босилек и ги слагали в кожена торбичка, като по този начин правели амулет срещу зли сили). Като ме видеха старите люде, все викаха: „Ето го детето ризниче. Него куршум не го лови“! Майка ми е запазила ризницата в тая муска. Същата тая муска аз я окачих на врата на мъжа ми, като отиде на фронта. И като взели да стрелят едни срещу други, той скочил в окопа, след него още двама, та го прикрили! Те ранени, обаче той се върна жив и здрав. Тая муска го запази…

– Все гледам да мисля нещо, ама по-сложно, така… да не оставям мозъка ми да лентяйства. И всеки ден се опитвам да си припомням фраза по фраза одата „Паисий“ на Иван Вазов. Тя е много дълга и щом забравя някое изречение, връщам се и започвам отначало, докато не я кажа цялата! Така се упражнявам да не забравям.

Иначе аз се казвам Елена Фотева-Керезова. На 100 години съм – вие затова сте тук. Здрава съм, права съм, хляба си изяждам, водата си изпивам, малко ме наболяват краката и вече не щат да слушат, но иначе съм добре. Дъщерята ма гледа. Ако е снаха, няма да ма гледа… А едно време мойта свекърва колко ме обичаше, ако знаеш! Обаче и аз я обичах – вечер ще я завия, ще я покрия, а тя беше толкова доволна, че някъде ако я почерпеха с бонбон, го донасяше вкъщи – аз да го изям. Така ми се отблагодаряваше и трепереше над мене! Много зависи как се отнасяш с хората…

– Да – вметнах аз, – но често казват, че колкото и добре да се отнасяш с един човек, не е задължително той да ти отвърне със същото…

– Оооо, има много неблагодарни хора. Той и зетят понякога подхвърля: „Твойте връстници кога си отидоха… Ти няма ли вече да умираш?“ Викам: „Чуй  какво ще ти кажа… Когато човек се ражда,  се явяват орисници. Мен са ма орисали да живея дълго – и да искам, и да не искам, писано ми е, трябва да го живея тоя живот“. Така му запушвам устата. Иначе аз съм обичана и бях много обичана жена. Мъжът ми като писано яйце ме гледаше. Косъм не даваше да ми падне от главата, Бог да го прости! От него ми е останало все да се смея – постоянно си правехме шегички,  закачахме се, разказвахме си вицове… Така лесно ни минаваха дните – без много разправии. Е, дотягало ми е и на мене, не мога да си кривя душата, ама ти чувстваш, че те обича, дори да те засегне, и тогава бързо му прощаваш! Един мъж трябва да държи жената високо! Като на трон да я качи. И тогава ще живеят хубаво,  тя няма да линее. Тъжна жена – тъжно село. Тъжната жена не може да накара един мъж да бъде весел. И на нея не и е хубаво, ама и на мъжа не му е хубаво.  Ако жената не е добре, семейството не е добре. Разбери, от жената всичко иде, от нея зависи! А за да прави тя нещата, както си му е редът, трябва да чувства обич. И още нещо ще ти кажа – все казват, че мъжкото мнение е по-важно.  Не е така! И на жената трябва да и зачитат мнението.  Моят мъж никога не ма е подценявал, не ми е казвал: „Абе, ти пък какво знаеш, кой та пита тебе!“. Напротив, ще ми каже: „Лено, ти по-добре знаеш, ти повече помниш, ти по-хубаво разказваш“… Царица бях в този живот,  царица! Леко ми е било на душата, затова на 100 години станах…“

„Столетниците“, Мира Добрева

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *